Нелсън Демил - На север

Жената остави куфарчето на свободния стол, после протегна ръка през масата.

— Здравейте. Казвам се Сюзан Уебър.

Хванах ръката й и я погледнах в очите, като си мислех, че моментът е а ла Джеймс Бонд.

— Бренър. Пол Бренър. — Стори ми се, че чух оркестъра да свири „Голдфингър“.

— Благодаря, че приехте компанията ми. Чакате ли някого?

— Чаках. Но докато и двамата чакаме, позволете да ви почерпя нещо.

— Ами… добре. Джин с тоник.

Махнах на един келнер и поръчах джин с тоник и още една бира. Госпожа Уебър му каза нещо на виетнамски и той се усмихна, поклони се и се отдалечи.

— Знаете виетнамски? — попитах аз.

— Малко. — Тя се усмихна. — А вие?

— Малко. Неща като „Покажете ми личната си карта“ и „Горе ръцете“.

Тя пак се усмихна, ала не каза нищо. Донесоха напитките.

— Мисля, че използват истински хинин — рече тя. — Свързано е с маларията. Мразя хапчетата против малария. От тях… ми идва цикълът. Не ги пия.

— Тук ли живеете?

— Да. Вече почти три години. Работя в една американска инвестиционна компания. По работа ли сте тук?

— Турист съм.

— Сега ли пристигате?

— Снощи. Настаних се в хотела.

Тя вдигна чашата си.

— Добре дошли в Сайгон, господин…

— Бренър. — Чукнахме се.

Забелязах, че в акцента й има нещо от Нова Англия, и я попитах:

— Откъде сте?

— Родена съм в Ленъкс — западен Масачузетс.

— Зная къде е. — Ленъкс е живописно идеален град в Бъркширските хълмове. — Веднъж минах от там. Има адски много големи имения.

Госпожа Уебър не обърна внимание на забележката ми.

— Вилата на Бостънската симфония — „Танджълуд“. Били ли сте в „Танджълуд“?

— Обикновено летувам в Монте Карло.

Тя ме изгледа, за да види дали я будалкам, явно не успя да определи и попита:

— Ами вие? Струва ми се, че чувам бостънски нотки.

— Браво. Мислех, че съм изгубил акцента си.

— Това просто не е възможно. Е, значи и двамата сме от Залива. Светът е малък и така нататък. — Госпожа Уебър се огледа. — Тук е приятно, освен през лятото, когато е много горещо. Харесва ли ви хотелът?

— Засега. Следобед ми направиха страхотен масаж.

Тя веднага долови подтекста и се усмихна.

— Нима? И какъв по-точно?

— Шиацу.

— Обичам масажа, но момичетата взимат само по долар от хотела — печелят повече, като предлагат допълнителни услуги и тъкмо затова не искат да масажират жени.

— Можете да им дадете бакшиш.

— Давам им. Един долар. Падат си по мъжете.

— Е, за ваше сведение мен само ме масажираха. Обаче това си е жив бардак.

— Значи трябва да внимавате.

— Правя нещо повече. Държа се примерно.

— Това е похвално. Как стигнахме до тази тема?

— Май аз съм виновен.

Тя се усмихна.

— Относно хотела — някога го е притежавало богато виетнамско семейство, което го купило от френска компания. По време на американското присъствие тук отсядали главно американски военни.

— И аз така съм чувал.

— Да. След това, когато през седемдесет и пета дошли комунистите, държавата го национализирала. Останал си хотел, но приемал главно северновиетнамски партийни функционери, руснаци и комунисти от други страни.

— За победителите — само най-доброто.

— Е, доста го занемарили. Обаче някъде към средата на осемдесетте държавата го продала с печалба на международна компания, която успяла да се избави от комунистическите гости. Изцяло го ремонтирали и го превърнали в международен хотел. Винаги резервирам тук стаи за американски и европейски бизнесмени. — Тя ме погледна. — Радвам се, че ви харесва.

Очите ни се срещнаха и аз кимнах. Госпожа Уебър си погледна часовника.

— Нямам представа къде е този господин Елис.

— Проверете в стаята за масаж.

Тя се засмя.

— Поръчайте си още едно — предложих аз.

— Ами… защо не? — Тя каза нещо на един минаващ наблизо келнер, после бръкна в дипломатическото си куфарче, извади пакет марлборо и ми предложи.

— Не, благодаря — казах. — Но вие си запалете.

Тя запали и тихо каза:

— Имам нещо за вас. — После издиша облак дим.

Не отговорих. Не бях очаквал жена, но бях наясно, че това не е толкова подозрително.

— Получих факс от вашата фирма — продължи госпожа Уебър. — Отбелязала съм каквото ви трябва в един вестник, който е в куфарчето ми. Кръстословицата. Казаха, че ще разберете.

— Оставете ми го, когато си тръгвате.

Тя кимна.

— Снощи осведомих по факса фирмата ви, че сте пристигнали. Казах им, че полетът ви се е забавил заради времето, но че сте се появили в хотела час и половина след кацането. Имаше ли проблеми на летището?