Нелсън Демил - На север

— Ще се наложи да задържим визата ви, докато се регистрирате.

— Добре. Само да не я изгубите.

Лан започна да пише на японската клавиатура на компютъра си.

— Сега е активният сезон. Наближава Тет и времето е подходящо за туристи.

— Горещо и влажно.

— Сигурно идвате от студена страна. Ще свикнете. Друг път гостували ли сте в нашия хотел?

— През седемдесет и втора на няколко пъти съм минавал от тук.

Тя ме стрелна с поглед, но не отговори. После ми намери луксозен апартамент за сто и петдесет долара на вечер, подаде ключа на пиколото и каза:

— Приятно прекарване, господин Бренър. Моля, съобщете на портиера, ако имате нужда от нещо.

Имах нужда от паспорта си и от мозъчен преглед, обаче отвърнах:

— Благодаря. — Не биваше да се обаждам на никого, за да съобщя за пристигането си. Някой щеше да се обади в хотела, което навярно вече бяха направили и сега се чудеха защо още ме няма.

— Чук мунг нам мои — каза ми Лан. — Честита Нова година.

Почти бях забравил виетнамски, но някога бях имал прилично произношение и успях да я имитирам.

— Чук мунг нам мои.

Тя се усмихна.

— Браво.

Последвах пиколото към асансьорите. Повечето виетнамци са приятни хора, учтиви, добродушни и услужливи. Обаче под ведрата, усмихната будистка външност се крие избухлив нрав.

Така или иначе, качихме се с асансьора на шестия етаж и по широкия коридор стигнахме до голяма врата. Пиколото ме въведе в хубав апартамент с дневна, изглед към улица „Ле Лой“ и слава Богу, бар. Дадох му един долар бакшиш и той си тръгна.

Първо отидох на бара и си направих „Чивас“ със сода и лед. Беше точно като на почивка, като изключим историята на летището и факта, че всеки момент можеше да ме арестуват без или с основание.

Стаята бе декорирана в стил, който наричам „френски бардак“, но беше голяма и имаше душ. Отворих куфара си на шкафчето за багаж и установих, че съдържанието му е в пълен хаос. Същото се отнасяше за сака ми.

Освен това копелетата бяха взели ксерокопията на паспорта и визата ми. Сигурно нямаха ксерокс. Обаче не липсваше нищо друго и трябваше да отдам дължимото на полковник Манг и неговите маймуни за честността и професионализма, въпреки че Нахалния се беше опитал да ме изтръска с двайсетачка. Всъщност щях да съм по-спокоен, ако полковник Манг бе просто ченге и беше искал да спечели някой и друг долар — само че той не бе такъв и това малко ме тревожеше.

Закачих дрехите си в гардероба, подредих си багажа, съблякох се и влязох под душа. В измъчения ми от дългия полет мозък постоянно се носеше оная тъпа песен „Тайният агент“, после няколко мелодии от филми за Джеймс Бонд.

Излязох от банята и се изсуших. Бях възнамерявал да се поразходя из града, но едва си държах очите отворени. Строполих се на леглото и захърках още преди да успея да угася лампата.

За пръв път от много години сънувах войната — сражение с гърмежи на М-16, АК-47 и ужасния грохот на картечница.

Събудих се посред нощ, облян в студена пот. Направих си двоен скоч, седнах на фотьойла, гол и зъзнещ, и се загледах в изгрева над река Сайгон.

Слязох за късна закуска в кафенето на хотела и сервитьорката ми даде новия брой на „Виетнам Нюз“, местно издание на английски. Седнах, поръчах си кафе и прочетох заглавието на първа страница: „Когато американската самоувереност получи тежък удар“.

Автор на водещия материал беше военният историк полковник Нгуен Ван Мин. В статията се казваше:

„На този ден през 1968 г. нашите въоръжени сили и народът ни атакуваха вражеските укрепления при Ке Сан. Акцията изненада Съединените щати и принуди президента Линдън Джонсън и Пентагона да съсредоточат силите си, за да се справят с нас при Ке Сан.“

Спомнях си този случай, защото бях там. Продължих да чета и научих, че американските въоръжени сили претърпели „пълен и унизителен разгром“. Не си спомнях този момент, обаче който владее настоящето, владее и миналото.

Трудно разбирах лошия превод и логиката на статията, но с интерес забелязах, че моята дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна, беше преведена като „Летяща пехотна дивизия номер едно“. Още по-интересно бе, че във Виетнам войната все още е новина, както бях научил от полковник Манг.

Огледах се. Повечето други гости, изглежда, бяха японци и корейци, но имаше и европейци. Чух френска и английска реч. Явно Сайгон възвръщаше някогашната си слава.

Прегледах менюто, което беше на няколко езика и за всеки случай бе придружено от снимки. На нито една от тях нямаше кучета, котки и полуоформени пилешки зародиши, както си спомнях от предишното си идване. Поръчах си американска закуска и се надявах да не съм сбъркал.