Нелсън Демил - На север

— Къде отивате?

— Не съм сигурен.

— Сигурно ще идете в Ан Ке.

Можеше и да ида, но не сега.

— Ако е възможно — отвърнах аз.

— Няма проблем. Част от старата ви база обаче е забранена зона и се използва от Народната армия.

— И климатизираните каравани ли?

Той не отговори на въпроса ми.

— Ан Ке не е забранен град. Но всички публични домове и салони за масаж са затворени, както и баровете, и заведенията за пушене на опиум.

— Виж това е чудесна новина.

— Нима? Значи сте доволен, че Додж Сити е затворен, така ли? Нали така наричахте онзи квартал? Построен от собствените ви архитекти.

— Никога не съм чувал за него.

На лицето на полковник Манг се изписа злобно изражение.

— Морална деградация. Затова загубихте войната.

Нямах намерение да се хвана на въдицата му, затова не отговорих.

Известно време полковник Манг продължи да ораторства за американския империализъм, ейджънт ориндж 5 5 Силно токсичен хербицид, използван като химическо оръжие. — Б.пр. , клането при Ми Лай, бомбардировките на Ханой и някои други неща, които изобщо не ми бяха известни.

Очевидно беше много ядосан и аз дори не можех да изпитам лично удовлетворение, че съм го разгневил, защото ме бе мразил още преди да вляза в кабинета му.

Спомних си съвета на господин Конуей да изразя съжаление за войната и осъзнах, че това не е било просто предложение, а настояване.

— Войната беше страшно време и за двата ни народа, но особено за виетнамците, които понесоха тежки жертви. Съжалявам за участието на моята страна във войната и най-вече за собственото ми участие. Сега съм дошъл, за да видя мирния живот на виетнамския народ. Според мен е хубаво, че се завръщат много американски ветерани, и съм убеден, че повечето са помогнали с време и пари, за да заличат раните от войната. Надявам се да съм в състояние да направя същото.

Полковник Манг, изглежда, остана доволен от кратката ми реч и кимна одобрително. Това можеше да се превърне в начало на чудесно приятелство, обаче нещо се съмнявах.

— И къде ще идете след Хюе и преди Ханой? — попита той.

Всъщност на секретна операция, но аз отговорих:

— Не зная. Вие какво ще ме посъветвате?

— Сигурно ще посетите местата на някои от битките, в които сте участвали?

— Аз бях готвач.

Виетнамецът ми се усмихна заговорнически, като че ли и двамата знаехме, че го баламосвам.

— Не ми приличате на човек, който би се задоволил да бърка манджи.

— Всъщност бях чувствителен хлапак. Прилошаваше ми дори от кръвта по свинските пържоли.

Полковник Манг се наведе над бюрото си.

— Аз съм убил много американци. Вие колко виетнамци сте убили?

Изпуснах нервите си и се изправих.

— Този разговор става мъчителен. Ще съобщя за случая в американското консулство в Сайгон и в посолството в Ханой. — Погледнах си часовника. — Вече съм тук половин час и ако ме задържите дори само минута повече, ще настоя да ми позволите да се обадя в консулството.

Полковник Манг също изгуби самообладание, скочи, удари с длан по бюрото и за пръв път ми изкрещя:

— Няма да ми предявявате искания! Аз ще ви предявявам! Искам от вас пълен маршрут на пътуванията ви в Социалистическа република Виетнам!

— Нали вече ви отговорих, нямам конкретни планове. Казаха ми, че мога да пътувам свободно.

— Аз пък ви казвам, че трябва да ми дадете маршрута си!

— Ами тогава ще си помисля. Върнете ми паспорта и визата, моля.

Полковник Манг се овладя и седна. После каза със спокоен, безизразен глас:

— Моля, седнете, господин Бренър.

Останах прав достатъчно време, за да го ядосам, след това седнах.

— Ще задържа паспорта ви и ще ви го върна, преди да напуснете Хошимин — каза той. — Тогава ще ми дадете пълен и точен маршрут от Хошимин до Хюе и от Хюе до Ханой.

— Искам паспорта си незабавно.

— Не ме интересува какво искате. — Виетнамецът си погледна часовника. — Тук сте от десет минути, това беше обичайна проверка на паспорта и визата и вече сте свободен да си вървите. — Той побутна визата ми към мен. — Можете да си я вземете.

Изправих се, прибрах визата си, оставих преспапието на бюрото му и се запътих към вратата.

Полковник Манг имаше нужда от прощален изстрел.

— Аз съм си в родината, господин Бренър — каза той, — и вие вече не сте онези, които държат оръжието.

Нямах намерение да му отговарям, обаче се замислих за гнева на тоя приятел и за явно мъчителните му военни години на взводен командир. Не съм от състрадателните, но тъй като и двамата бяхме ветерани, се опитах да се поставя на негово място.