Нелсън Демил - На север

— Виждал съм ги.

— Имаше и офицерско игрище за голф.

— Само с девет дупки — напомних му аз. — И вашите снайперисти и артилеристи го правеха адски мъчно игрище.

Виетнамецът се засмя, после се овладя.

— И съм убеден, че сте готвили по-хубава храна за офицерите.

— Не, всички получаваха еднаква храна.

— Не ви вярвам.

— Истина е. Питайте следващия ветеран, с когото разговаряте.

Полковник Манг не желаеше да разсейва заблудите си, затова смени темата.

— С какъв чин се уволнихте?

— Подофицер.

— Нима? И колко ви плащаха?

Спомних си думите на господин Конуей, че средният виетнамец печели триста-четиристотин долара годишно, и малко засрамено отговорих:

— Около четири хиляди и петстотин долара.

— Месечно. Нали?

— Да. Вече го знаете, защо ме питате? И каква е целта на тези въпроси?

Резкият ми отговор не му хареса, но като повечето виетнамци, полковник Манг запази хладнокръвие. После натисна бутона на интеркома и каза нещо на родния си език. След няколко секунди вратата се отвори и влезе Нахалния. Двамата размениха няколко думи и Нахалния му подаде тъпото преспапие, единственото нещо в сака ми, което явно го смущаваше.

Манг го разгледа и Нахалния каза нещо, след което полковникът разклати преспапието и се загледа в снега, сипещ се върху Мемориала на Виетнамската война. После вдигна поглед.

— Какво е това?

— Мемориалът на Виетнамската война. Сувенир.

— Защо го носите със себе си?

— Подариха ми го на летището.

— Нима? — Полковник Манг се втренчи в преспапието и пак го разклати.

Щях да се засмея, но той щеше да си помисли, че се присмивам на него.

— Да, знам за него. Имената на вашите загинали са изсечени на тази стена. Петдесет и осем хиляди. Нали?

— Да.

— Нашите са един милион — съобщи ми той.

— Северът и Югът дадоха по един милион жертви — възразих аз. — Стават два милиона.

— Не броя враговете — отвърна полковникът.

— Защо? Те също бяха виетнамци.

— Бяха американски марионетки. — Полковник Манг остави преспапието на бюрото си. — Изпразнете съдържанието на всичките си джобове, моля. Всичко.

Нямах друг избор, освен да се подчиня, затова извадих портфейла си и пликовете от джоба на блейзъра си, наред с химикалка, гребен, носна кърпичка и кутийка бонбони тик-так. Задържах адресите, които ми беше дал французинът.

Полковник Манг провери първо портфейла ми, в който имаше няколко долара, кредитни карти, личната ми карта на военен от запаса с чина, но без специалността ми, медицинска карта и шофьорската ми книжка, издадена от щата Вирджиния.

После се зае с нещата от джобовете на блейзъра, като почти не обърна внимание на химикалката, гребена, носната кърпичка и бонбоните. След това отвори пликовете с американски долари, виетнамски донги, пътнически чекове, самолетните ми билети и хотелските ми резервации. Проучи всичко, като си водеше бележки на един лист. Докато пишеше, каза нещо на виетнамски и Нахалния му отговори. Изглежда, ги заинтригува сумата, която носех и която се равняваше на приходите на двамата за няколко години. Явно на този свят няма справедливост, след като победеният враг може да се завърне на мястото на разгрома си, фрашкан с мангизи.

Както и да е, Нахалния ми излая нещо на виетнамски, после го повтори и това го накара да се захили. Виетнамците са още по-нетърпеливи от американците към хора, които не знаят родния им език. Опитах се да си спомня някой виетнамски израз, например „майната ти“, обаче бях уморен и нищо не ми идваше наум.

Накрая Нахалния излезе от стаята и забрави да вземе преспапието. Манг продължи да работи върху бележките си, след това вдигна поглед.

— Имате резервации за хотел „Сенчъри Ривърсайд“ в Хюе и „Метропол“ в Ханой.

Не отговорих и това като че ли го ядоса. Той запали нова цигара.

— Вземете си вещите от бюрото ми, моля — каза виетнамецът, сякаш съм го подразнил, като съм разхвърлял всичко там.

Прибрах портфейла, пликовете и другите неща по джобовете си. Забелязах, че Манг е задържал паспорта и визата ми.

— Ако сте свършили, господин полковник, искам да отида в хотела.

— Аз ще ви кажа кога и дали сме свършили, господин Бренър.

За пръв път изричаше името ми, при това не от учтивост — съобщаваше ми, че знае как се казвам, адреса ми във Виетнам, датата на заминаването ми, съдържанието на портфейла ми и така нататък.

— От резервацията ви в Хошимин до тази в Хюе има няколко дни.

— Точно така.