Нелсън Демил - На север

После французинът се обърна на английски към мен.

— Струва ми се, че само ще ви разпитат. Бъдете любезен, но твърд. Ако нямате нищо за криене, всичко ще е наред.

Всъщност имах нещо за криене.

— Ще се видим при мадмоазел Диеу-Кием — отвърнах на своя нов приятел.

Ниският виетнамец ме побутна, което толкова много ме ядоса, че едва не го млатнах. Обаче се овладях. На първо място стоеше задачата. Този път задачата ми не изискваше да млатя комуняги.

Докато се обръщах, за да го последвам, чух французина да казва:

— Сега е съвсем различно и тук не командва нито вашата, нито моята страна. Командват те.

Тръгнах след униформения дребосък, на чиято фуражка имаше голяма червена комунистическа звезда. При предишното си идване носех М-16 и командвах аз. Ако тогава бях видял тоя тип, щях да го боядисам в червено като звездата му.

Усетих, че започвам да се самонавивам, и за да се успокоя, докато крачех до виетнамеца през пустия терминал, си представих как впивам пръсти в гръкляна на Карл.

Хрумна ми, че в края на тази разходка ме очакват три възможности. Първо, онзи, с когото щях да приказвам, щеше да ме изхвърли от страната. Второ, щяха да ме оставят да вляза в Социалистическата република и да разгледам забележителностите. Трето, щях да се озова в пандиза.

Разбирах, че може би имам известна власт над тези възможности в зависимост от това какво щях да говоря. Адски ме бива в баламосването.

Стигнахме до отсрещния край на терминала и комунягата отвори една врата, водеща към дълъг коридор, от двете страни на който имаше други врати. Коридорът беше тесен, затова моят приятел мина зад мен и пак ме сръга. Можех, преди да мигне, да му строша тлъстия врат, обаче тогава нямаше да зная в коя стая трябва да ида.

По средата на коридора той ме хвана за ръката, после почука на една от вратите. Отвътре някой излая:

— Ди Вао.

Моят нахален приятел отвори вратата, тежко стовари длан на рамото ми и аз влязох вътре. Вратата се затвори зад мен.

Озовах се в гореща, слабо осветена стая. Мазилката на стените имаше цвят на никотин. Всъщност вътре вонеше на цигарен дим. Помещението беше малко и без прозорци. От тавана неподвижно висеше голям вентилатор.

Когато очите ми се приспособиха към слабата светлина, видях на отсрещната стена портрет на Хо Ши Мин и малко червено знаме с жълта звезда в средата. Забелязах и снимка на униформен мъж, най-вероятно генерал Гиап 4 4 Во Нгуен Гиап (р. 1911) — северновиетнамски висш военен и партиен функционер. — Б.пр. , и няколко снимки на сериозни цивилни, които несъмнено бяха държавни или партийни функционери. Заключих, че не са ме довели в туристическа агенция.

От дясната ми страна имаше бюро, зад което седеше униформен мъж на средна възраст.

— Седнете — каза ми той.

Седнах на американски военен сгъваем стол. Бюрото също бе американско — обичайната сива стомана, която не се е променила горе-долу от времето на Втората световна война. На стената над бюрото имаше голяма вентилационна шахта, през която се чуваше дъждът навън.

Виетнамецът, който ме бе довел тук и когото вече бях нарекъл Нахалния, остави паспорта и визата ми на бюрото и без да изрече дума, взе сака ми и излезе.

Другият проучи документите ми на светлината на настолната лампа. Огледах го.

Носеше масленозелена риза с къси ръкави и пагони, които показваха, че е майор или полковник — така и не успях да науча чуждестранните военни знаци. На левия джоб на гърдите му имаше три реда многоцветни ленти и някои от тях най-вероятно бяха от времето на Американската война, както наричаха Виетнамската война тук.

Лицето му беше от онези, които човек инстинктивно не харесва — вечно смръщено и с високи изпъкнали скули. Очите му бяха тесни и неподвижни.

Наглед бе по-стар от мен, но знаех, че не е. Така или иначе беше достатъчно възрастен, за да е ветеран от Американската война и в такъв случай не хранеше нежни чувства към американците. Предположих също, че е северновиетнамец, защото изглеждаше малко по-едър и тежък от южняците, които бяха с дребна физика. Освен това повечето отговорни постове в победения юг се заемаха от северновиетнамци. Инстинктът ми подсказваше, че разговорът ни няма да е приятен.

Той вдигна поглед от паспорта ми.

— Аз съм полковник Манг.

Не отговорих. Но фактът, че наистина е полковник, ме убеди, че не става въпрос за обикновена проверка на паспорта и визата.

— Каква е целта на пътуването ви в Социалистическа република Виетнам — на добър английски ме попита полковник Манг. Имаше висок, писклив глас, който ми действаше на нервите.