Нелсън Демил - На север

— Туризъм — отговорих аз с лъжата, от която щяха да последват всички бъдещи лъжи. И ако виетнамецът знаеше, че това е лъжа, щеше да ме остави да лъжа, докато събере достатъчно лъжи, за да стегне примката на шията ми.

— Туризъм — повтори той и се втренчи в мен. — Защо?

— Бях войник тук — отвърнах аз.

Изведнъж поведението на полковник Манг се промени и от неприятно стана крайно заинтригувано. Може би трябваше да наруша инструкциите си и да излъжа за това, но наистина се налагаше максимално да се придържам към истината.

— Кога сте били тук?

— През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора.

— Два пъти. Значи сте били професионален военен.

— Станах професионален военен.

Виетнамецът посочи визата ми.

— Сега сте в запаса.

— Точно така.

Полковник Манг се замисли за миг.

— И какъв бяхте във Виетнам?

Поколебах се с половин секунда повече от необходимото.

— Готвач. Военен готвач.

Той като че ли прие тази информация.

— И къде служихте?

— През шейсет и осма служих в Ан Ке. През седемдесет и втора — в Биен Хоа.

— Наистина ли? В Ан Ке. Първа въздушнопреносима пехотна дивизия.

— Точно така.

— И в Биен Хоа. В коя дивизия?

— Бях готвач в подготвителния център.

— Нима? — Полковник Манг запали цигара и замислено дръпна. — Аз бях лейтенант в триста двайсет и пета дивизия от Виетнамската народна армия.

Не отговорих.

— Бях командир на пехотен взвод — продължи той. — През шейсет и осма полкът ми действаше около Хюе и Куанг Три. Там имаше части от вашата дивизия. В този район ли служихте?

Отново въпреки волята си трябваше да се придържам към истината.

— Няколко пъти съм бил близо до Хюе и Куанг Три.

— Нима? Като готвач ли?

— Точно така. — Помислих си, че това можеше да е приятен разговор между двама ветерани, ако не бе фактът, че са се опитвали да се убият.

Полковник Манг за пръв път се усмихна.

— След като сме служили по едно и също време, може да сме се срещали.

— Ако бяхме, господин полковник — малко невъздържано отвърнах аз, — сега само един от нас щеше да е тук.

Виетнамецът пак се усмихна, обаче лицето му не изразяваше нищо весело.

— Да, така е — съгласи се той. Известно време ме наблюдава, после отбеляза: — Не ми приличате на готвач.

Помислих си дали да не му дам рецептата си за двеста порции чили, но вместо това отговорих:

— Не разбирам какво искате да кажете, господин полковник.

Полковник Манг смучеше цигарата си и сякаш се взираше в миналото. Трябваше да предположа, че е свикнал да разпитва американски ветерани. Предположих също, че си харесва работата. Съвсем друг въпрос беше какво цели и какво знае.

— Връщат се много американски войници — осведоми ме той.

— Зная.

Двамата помълчахме, докато полковник Манг се наслаждаваше на цигарата си. Не бях особено притеснен, а и засега инцидентът изглеждаше като обикновена проверка, обаче хич не ми харесваше да седя на стола на отговарящия.

— И защо е този интерес към Виетнам? — попита той.

— Сигурен съм, че всеки има лични основания — отвърнах аз.

— Нима? И какво е вашето !

Ами, работех под прикритие за правителството на Съединените щати и разследвах странно убийство. Само че нямаше нужда полковник Манг да го научава. Всъщност този разпит се отличаваше с някои нюанси на дзен, затова отговорих:

— Мисля, че ще зная отговора на този въпрос, след като си тръгна от вашата страна.

Той разбиращо кимна, като че ли това бе единственият възможен отговор.

След това полковник Манг премина към конкретни въпроси, които изискваха небудистки отговори.

— В Хошимин ли ще останете?

— Ще остана в Сайгон.

Това го ядоса и той ми съобщи:

— Няма никакъв Сайгон.

— Видях го от въздуха. — Защо вбесявам хората? Какво ми става?

Полковник Манг впери в мен леден поглед.

— Хошимин.

Спомних си съвета на господин Конуей и французина да съм твърд, но учтив. Как можех да съм и двете? Но отстъпих.

— Добре, Хошимин.

— Точно така. Колко време ще останете?

— Три дни.

— Къде ще отседнете?

— В „Рекс“.

— Нима? Хотелът на американските генерали.

— Винаги съм искал да видя къде спят генералите.

Манг ме изгледа презрително.

— Те живееха в разкош, докато войниците им живееха и умираха в джунглите и оризищата.

Не отговорих.

Той продължи да ме образова политически.

— Нашите генерали живееха с нас и търпяха нашите трудности. Моят генерал не получаваше повече ориз от мен. Живееше в проста селска колиба. Вашите генерали в Ан Ке имаха климатизирани каравани. Видях ги със собствените си очи, когато освободихме Юга. Не сте ли ги виждали в Ан Ке?