Нелсън Демил - На север

Само че дори гневът му отчасти да бе оправдан, той нямаше никаква полза от него.

— Не смятате ли, че е време да се примирим с миналото? — попитах го.

Полковник Манг се втренчи в мен и се изправи. После заговори толкова тихо, че едва го чувах.

— Повечето ми близки и приятели загинаха от американски бомби и куршуми, господин Бренър. Почти всичките ми съученици от гимназията са мъртви. Нямам нито един жив братовчед и само един от четиримата ми братя оцеля от войната, при това с ампутиран крайник. Щяхте ли да сте в състояние да простите и забравите, ако това се беше случило с вас?

— Навярно не. Но историята и паметта трябва да покажат на следващото поколение, че омразата не бива да се увековечава.

Той се замисли над думите ми.

— Правете каквото искате в родината си. Надявам се, че тук сте научили нещо. Съветвам ви да включите в маршрута си Музея на американските военни престъпления.

Отворих вратата и излязох от стаята.

Навън стоеше Нахалния, който ми даде знак да тръгна пред него. По тесния коридор се върнах в главния терминал. Нахалния ме побутна към багажния конвейер. Прекосих пустата зала и видях куфара и сака си в краката на въоръжен войник.

Пресегнах се за куфара, но Нахалния ме хвана за ръката и ми връчи лист хартия. Взех го и прочетох ръкописния текст: „20 — такса за пристигане“.

В малкия ми пътеводител се споменаваше такса за заминаване, но имах усещането, че Нахалния е измислил таксата за пристигане. Не обичах да ме изтръскват и беше време да си върна за побутванията. Смачках листа и го хвърлих на земята.

— Не.

Това хвърли Нахалния в ярост и той започна да крещи на виетнамски и да размахва ръце. Войникът безстрастно стоеше до нас.

Взех си багажа и Нахалния не се опита да ми попречи. Дори извика „Ди ди! Ди ди мау!“, което означава „размърдай се“ и не е много любезно.

Понечих да се обърна, после ми хрумна страхотна идея, която щеше да ощастливи всички. Оставих куфара и сака на земята, бръкнах в джоба на гърдите си и извадих от плика двайсетдоларова банкнота. Показах я на Нахалния и посочих към багажа. Известно време той се бори с изкушението, като претегляше триседмичната заплата срещу достойнството си. Озърна се, после ми извика да вървя към изхода и вдигна куфара и сака. Ако се бе държал по-учтиво, щях да му посоча сгъваемата дръжка и колелцата на куфара.

Така или иначе, излязох навън във влажната гореща нощ, която вонеше на отработени газове. Едва ръмеше. До стоянката на такситата водеше покрит пасаж и неколцина души се сепнаха при вида на униформения виетнамец, който ми носеше багажа. Сигурно ме помислиха за важна клечка.

Отидохме при първото такси и шофьорът поиска да прибере куфарите в багажника, но Нахалния вече бе усвоил занаята и сам ги хвърли вътре.

Протегнах двайсетачката и той грубо я грабна от ръката ми. Прииска ми се да му смачкам с коляно ташаците, обаче това можеше да ми струва още една двайсетачка. Виетнамецът каза нещо с гаден глас, кресна на таксиметровия шофьор и се отдалечи.

Шофьорът затвори багажника, отвори задната врата и аз се вмъкнах в малката хонда. Смърдеше на цигарен дим и мухъл.

Той се метна зад волана, запали и потегли.

След няколко минути напуснахме летището и шофьорът попита на разбираем английски:

— Вие американец, нали?

— Да.

— Идва от Сеул?

— Да.

— Защо се бавили толкова дълго?

— Ескалаторът се беше повредил.

— Разпитвали ви?

— Да.

— Комунистите са лайнари.

Това ме изненада и аз се засмях.

Шофьорът извади пакет цигари от джоба на ризата си и ми го протегна през рамо.

— Цигара?

— Не, благодаря.

Той запали с кибрит, като подпираше волана с колене.

Погледнах през прозореца и установих, че градът е стигнал чак до летището. На мястото на паянтовите бамбукови колиби, които си спомнях, видях постройки, чиито стени бяха покрити с мазилка. Навсякъде имаше електрически кабели и телевизионни антени, даже няколко сателитни чинии. Вместо някогашните волски каруци по пътя имаше и много микробуси и мотопеди. Също като едно време, имаше безброй велосипеди. Друга новост бяха купищата пластмасови и хартиени боклуци край пътя.

Не очаквах да видя стария Виетнам, който в много отношения бе живописен и примитивен, но този вой на клаксони и телевизионните антени бяха малко смущаващи.

За миг се замислих за полковник Манг и стигнах до заключението, че инцидентът наистина е случаен. За нещастие моят сблъсък с властите беше изложил на риск изпълнението на задачата. Трябваше да реша дали да продължа, или да се откажа.