Нелсън Демил - На север

— Хотел? — попита шофьорът.

— „Рекс“.

— Хотелът на американски генерали.

— Наистина ли?

— Вие войник във Виетнам. Нали?

— Да.

— Знам. Возя много войници.

— Всички ли ги разпитват?

— Не. Не много. Излизат от сграда… нали знаете? Излизат… как го казвате?

— Сами? По-късно?

— Да. По-късно. Комунистите са лайнари. — Той избухна в смях, щастлив, че се е върнал на любимата си тема. — Комунистите се тъпчат с кучешки лайна.

— Благодаря. Схванах положението.

— Защо военният носи багажа ви, господине?

— Не зная. Той какво каза?

— Казва, че вие важна личност, но че сте империалистическо псе.

— Това не е много любезно.

— Вие важна личност?

— Аз съм секретар на Американската комунистическа партия.

Виетнамецът млъкна и започна да ме стрелка с поглед в огледалото.

— Майтап. Нали? Майтап? — попита той.

— Да, майтап.

— В Америка няма комунисти.

Разговорът бе забавен, обаче аз бях уморен от дългия полет и ядосан. Загледах се през прозореца. Вече бяхме в стария Сайгон и се движехме по широк, ярко осветен булевард, който според табелите се казваше „Фан Дин Фунг“. Май си спомнях, че минава покрай католическата катедрала, и наистина зърнах кулите й над ниските сгради във френски стил.

— Баща ми войник — каза моят нов приятел. — Бил американски ami. Разбира?

— Биет — отвърнах аз с една от малкото виетнамски думи, които си спомнях.

Шофьорът се обърна и погледите ни се срещнаха. Той кимна и пак се обърна напред.

— Мой баща затворник. Никога повече не го вижда.

— Съжалявам.

— Да. Гадни комунисти. Нали?

Не отговорих. Усещах, че съм повече от уморен. Бях се завърнал. Много ти благодаря, Карл.

Завихме по „Ле Лой“, главната сайгонска улица, и наближихме хотел „Рекс“.

Като пехотинец така и не успях да разгледам подробно Сайгон. Той беше забранена зона, освен за законна работа, а обикновеният войник нямаше законна работа там. Но по време на краткия си мандат като военен полицай успях да го поопозная. Навремето беше оживен град, но тъй като бе обсаден, осветлението винаги беше слабо и повечето автомобили бяха военни. На стратегически места бяха натрупани чували с пясък. Прозорците на всички ресторанти и кафенета бяха със стоманени решетки, за да обезсърчат местните партизани от Виетконг да хвърлят самоделни бомби и гранати по клиентите. Но въпреки войната градът кипеше от френетична енергия, радост от живота, когато смъртта е на две преки и краят наближава.

Този Сайгон, този Хошимин също изглеждаше френетичен, само че без военновременната психоза, която всяка нощ обземаше града. И за моя изненада навсякъде имаше светлинни реклами — „Сони“, „Мицубиши“, „Кока-кола“, „Пежо“, „Хюндай“, главно японски, корейски, американски и френски стоки. Комунягите може и да се тъпчеха с лайна, обаче пиеха кола.

Таксито спря пред „Рекс“. Шофьорът отвори багажника и слезе.

Портиерът отвори моята врата и пиколото извади куфарите от багажника.

— Добре дошли в „Рекс“, господине — на добър английски ме поздрави портиерът.

— Ето визитката ми — каза моят шофьор. — Господин Йен. Обадете ми се. Показвам ви целия град. Добър екскурзовод. Господин Йен.

Таксито струваше четири долара и аз дадох на господин Йен един долар бакшиш.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ни слуша, и рече:

— Онзи човек на летище е от тайна полиция. Казва, че пак вижда вас. — И скочи зад волана.

Влязох в хотел „Рекс“.

Фоайето бе просторно, цялото от полиран мрамор, донякъде във френски стил, с кристални полилеи. Навсякъде имаше саксии с растения и климатикът работеше. Беше много по-приятно, отколкото в кабинета на полковник Манг. Забелязах също украса за празника Тет, който помнех от 1968-а и 1972-ра. Имаше много цъфнали клони от плодни дървета, поставени в големи вази, и високо кумкуатово дърво в средата на фоайето.

Имаше няколко души, но по това време — минаваше полунощ — бе съвсем тихо.

Отидох на рецепцията и една красива млада виетнамка с табелка, на която пишеше „Лан“, ме посрещна, взе резервацията ми и поиска паспорта ми. Дадох й визата си, тя се усмихна и отново поиска паспорта ми.

— Взеха го от полицията — казах й.

Милата й усмивка помръкна.

— Съжалявам, трябва ни паспорт, за да ви регистрираме.

— Ако не ме регистрирате, откъде полицията ще знае къде съм? Дадох този адрес.

Логиката ми я впечатли и тя отиде при телефона, поговори с някого, върна се и каза: