Нелсън Демил - На север

В чакалнята свиреше музика — запис на пиано с металически звук. Мълчаливо изслушахме „Лет ит би“.

— Благодаря за неделята в Сайгон — казах аз.

— Дължиш ми една разходка във Вашингтон.

— Когато пожелаеш.

Тя кимна и ме погледна.

— Би трябвало да замина след около седмица…

— Къде ще отидеш?

Сюзан сви рамене.

— В Ленъкс, предполагам. После в Ню Йорк, за да видя дали още работя в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. След това… Мисля, че пак ще предпочета работа в чужбина. Струва ми се, че съм родена, за да съм чужденка.

— Тоя път избери някое хубаво място.

— Все още пазя книгата с най-отвратителните места за живеене.

Усмихнах се.

— Ще ти липсва ли Виетнам?

— Ужасно. Но е време да продължа напред.

— Така е.

Тя кимна.

— Знаеш ли, Пол… в „Апокалипсис сега“… когато се разнежих… помниш ли?

— Да.

— Чувствах се ужасно за всичко… Изведнъж ме обзе носталгия и ми се струва, че в известен смисъл причината беше ти… И също обмислях… онова, което трябваше да направя… От момента, в който те видях, ми беше трудно да те лъжа.

— Зная. Разбирам всичко.

— Можеш ли? Добре.

— Хайде да забравим тая част от пътуването. Колкото и да беше интересна.

Тя се засмя, после очите й пак се навлажниха.

— Няма да се разплача. Ти не ги обичаш тези неща.

Не знаех какво да отговоря, затова смених темата.

— Може би приятелите ти в Лангли ще се възползват от твоя виетнамски. А това не е далеч от Фолс Чърч.

Сюзан поклати глава.

— Струва ми се, че изгубих и тази работа.

— Страхотно се справи. Идва ти отвътре.

Тя не ми обърна внимание.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Хм… както казах… трябва да се погрижа за някои лични неща… да видя какво е положението…

Сюзан кимна.

— Трябва да го направиш.

Не отговорих.

— А после?

— Мисля, че зависи от доклада ми за изпълнението на задачата.

— Какви са намеренията ти?

— Не съм сигурен. Може би няма да направя нищо. Може би няма да съм способен да направя нищо.

— Само внимавай, Пол. Много внимавай.

— Зная.

— Казваш, че знаеш, но от това, което виждам, имаш повече кураж, отколкото мозък.

Усмихнах се.

— Понякога и това е достатъчно.

— Тук, но не и във Вашингтон. — Тя ме погледна. — Все още съм на твоя страна. И съм свободна.

— Ще ти се обадя.

— Ще поговоря с Карл — каза Сюзан. — Той трябва да застане на правилната страна.

— Карл ме разочарова. Обаче предполагам, че когато мечтата на живота ти е на една ръка разстояние, си готов на почти всичко.

Тя ме погледна в очите.

— Но трябва да си чист пред съвестта си. Понякога просто се налага да почакаш, за да видиш осъществени надеждите и мечтите си… като великанката на планината Нуи Ко Тиен.

— И оная история не свършва много добре.

— Напротив. Тя чакала своя любим и той се завърнал веднага щом можел… и сега завинаги са заедно.

— Да… Виж, Сюзан…

През бялата врата влезе млад виетнамец с парче картон, на което пишеше: „Бренър Пол“.

— Е, господин Пол, това е за вас — каза Сюзан.

— Да… — Опитах се да се усмихна. — Е, госпожо Сюзан…

— Няма да се разплача — рече тя и дълбоко си пое дъх. — Грижи се за себе си. Приятен полет и… — От очите й бликнаха сълзи.

Прегърнах я и се целунахме.

— Сюзан… Трябва да го направя чисто.

— Зная. Беше прекалено емоционално. Имаме нужда от малко време, за да видим…

Виетнамецът беше вдигнал картона и ме гледаше обезпокоено. Единият от охраната на посолството ми даваше знак да свършвам. Сюзан каза нещо на виетнамеца, после пак се обърна към мен.

— Не изпускай полета към свободата си, войниче.

Отново се прегърнахме и се целунахме.

— Обади ми се… когато и да е — рече тя.

— Непременно. Вече трябва да тръгваш.

— Добре… — Запътих се към отворената врата и Сюзан не дойде с мен. Обърнах се и попитах: — Значи в Ленъкс?

— Да. Ще чакам да ми се обадиш.

— Чакай почукване на вратата.

Тя се усмихна.

Обърнах се и последвах младежа през вратата.

Спуснахме се по късо стълбище, качихме се в един открит електрокар и потеглихме.

До самолета бе паркиран жълт полицейски джип и когато наближихме, от него слезе униформен мъж. За съжаление беше полковник Манг.

Той вдигна ръка и шофьорът спря.

Не слязох и останах да чакам Нгуен Куи Манг, полковник в отдел „А“ на министерството на държавната сигурност. Той носеше пистолета си, което не ме безпокоеше — ако го поисках, щеше да е мой. Освен това обаче носеше дипломатическото си куфарче, а куфарчетата винаги ме смущават повече, отколкото оръжията.