Нелсън Демил - На север

Гудман беше обмислил поведението си и първо представи Сюзан като сайгонска жителка и приятелка на семейство Куин. После представи Бил Станли и Карл Хелман:

— Бил е тук от Сайгон и е приятел на Сюзан и колега на Джон, когото познавате. Полковник Хелман е от армията, току-що пристига от Вашингтон. — Той запази най-хубавото за накрая. — Това е Пол Бренър, също приятел на госпожа Уебър и колега на полковник Хелман.

Стиснах ръката на бъдещия президент, който ми каза:

— А, зная кой сте. Жена ми спомена за вас.

— Да, господин вицепрезидент.

— Вие ми струвате десетдоларов бас.

Нещо повече, Ед.

— Да, господин вицепрезидент. Тя ми каза.

Вицето обясни случая с приятно чувство за хумор и всички любезно се засмяха.

— А вие сте неговата спътница — обърна се Едуард Блейк към Сюзан.

— Да, господин вицепрезидент.

— Всички приятели на Пат и Ан са и мои приятели.

Тоя тип беше ловък, но и обаятелен, мъжко момче, мечта на жените и може би кошмар за страната. Едуард Блейк се огледа.

— Е, приятно ми е да се запозная с вас. Не бързай толкова, Ед.

— Господин вицепрезидент, това не е обикновено събиране… може ли да ви помолим да ни отделите пет минути? — попита вицето полковник Гудман. — Изникна сериозен въпрос, към който трябва да привлечем вашето внимание.

Наблюдавах лицето на Едуард Блейк. Още от Вашингтон ме бе занимавало дали знае за тази история. В известен смисъл нямаше значение, освен че се отнасяше до евентуалното му съучастие в укриване на престъпление. Инстинктът ми подсказваше, че още не са му съобщили за изплуването на неговото минало. Първо разследваш случая, после казваш на шефа, че имаш една добра и една лоша новина. Лошата е, че знаем какво си извършил. Хубавата е, че можем да ти помогнем.

Гудман посочи на вицето освободения стол на Карл и той се настани на него, кръстоса крака и ни даде знак да седнем. Всички заеха местата си — освен мен. Аз паркирах задника си на ръба на бюрото.

— Господин вицепрезидент — започна полковник Гудман, — въпросът е свързан с причината за присъствието на господин Бренър и полковник Хелман във Виетнам.

Блейк погледна към нас, ала не каза нищо.

— Уверявам ви, господин вицепрезидент — продължи военният аташе, — че всичко, което е било и ще бъде обсъждано в тази стая, ще остане само между неколцина души, повечето присъстващи тук… и че ще се смята за поверително…

— Добре, вече ме уверихте и възбудихте любопитството ми — отвърна Блейк. — Може ли да преминем на въпроса?

— Да, господин вицепрезидент. Господин Бренър ще вземе думата. Той предложи да ви поканим при нас.

— Ваш ред е, Пол — каза ми Блейк.

— Благодаря, господин вицепрезидент. Длъжен съм да ви осведомя, че с полковник Хелман сме от Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили.

Това като че ли не предизвика никаква реакция или може да не го бе осмислил.

При разследване на убийство винаги първо задаваш два въпроса и аз постъпих точно така.

— Познавате ли човек на име Уилям Хайнс?

Това го свари напълно неподготвен и изражението му претърпя забележима промяна. Кълна се, че пребледня като платно. Всички видяха това и стигнаха до едно и също заключение.

— Господин вицепрезидент?

— Ъъъ… не… как беше името?

— Уилям Хайнс. Лейтенант Уилям Хайнс.

— А… да… служили сме заедно. Във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. — Зададох втория въпрос: — Кога за последен път го видяхте жив?

— Ъъъ… жив ли? А, да, той загина в сражение. Точно така.

— Кога за последен път го видяхте жив, господин вицепрезидент?

— Ъъъ… момент… офанзивата „Тет“ започна в края на януари… Сигурно съм го видял няколко дни след… той изчезна… превзеха нашия щаб… така… Не съм съвсем сигурен, но някъде към четвърти-пети февруари… хиляда деветстотин шейсет и осма година. — Той направи като всички разпитвани: — Защо питате?

Обикновено отвръщам: „Аз ще задавам въпросите, вие ще ми отговаряте“. Обаче даже аз не съм чак такъв куражлия.

— Криминалният следствен отдел на Сухопътните сили получи информация, господин вицепрезидент, че на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година лейтенант Уилям Хайнс е бил убит в сградата на хазната в Цитаделата на град Куанг Три. Имаме сериозни основания да смятаме, че убиецът му е бил капитан от сухопътните сили на Съединените щати. Разполагаме с някои доказателства и очевидец и сега се опитваме да установим самоличността на убиеца.