Нелсън Демил - На север

Той започваше да се окопитва и си придаде смаян вид.

— Боже мой… сигурни ли сте?

— Да, господин вицепрезидент. Сигурни сме, че е бил убит от капитан от сухопътните сили.

— Мили Боже… — Блейк не гледаше към никого в стаята и избягваше моя поглед. — Беше ужасно време… Тогава служех в съветническата група, бяхме обкръжени в Цитаделата и се биехме на живот и смърт. Струва ми се, че бяхме само двайсетина американски офицери и сержанти…

— Според нарядния списък на частта сте били осем офицери и девет сержанти.

Той ме погледна.

— Така ли? Както и да е, мисля, че се спасихме само седем души… — Блейк реши, че е по-добре да смени темата. — Пат Куин ми каза, че сте се сражавали във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. В Първа въздушнопреносима като вас, също през шейсет и осма. Бях автоматчик в рота „Делта“, първи батальон, Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, горе-долу по това време край Куанг Три.

— Наистина ли? — принудено се усмихна той. — Какво сте правили край града, момчета? Трябвахте ни вътре.

Отговорих на усмивката му.

— Вътре изглеждаше прекалено опасно.

Блейк се засмя.

— Е, ако се сетя за нещо, което може да ви е от полза, Пол… и Карл… по този въпрос, ще се свържа с вас. — Той се изправи и всички последваха примера му.

— Господин вицепрезидент, искате ли да си поговорим насаме? — попитах го аз.

— За какво?

— За въпросния случай.

— Не зная нищо за него. Но ще помисля. — Той тръгна към вратата.

В този момент понякога осведомявам свидетеля, че е заподозрян, обаче тогава трябва да му прочета правата, а обикновено не мога да намеря картичката с тях в портфейла си.

— Както споменах, господин вицепрезидент — казах аз, — имало е свидетел на убийството и вече го разпитах. — Не си направих труда да посочвам, че свидетелят е вражески войник, и оставих Блейк да заключи, че е американец. — Лежал ранен на втория етаж в сградата на хазната и през една дупка в пода видял капитанът от сухопътните сили да убива не само лейтенант Хайнс, но и трима виетнамци. След това убиецът ограбил сейфа.

Той отново пребледня. Изобщо не беше предполагал, че някога ще чуе свидетелски разказ на случилото се, защото бе смятал, че е убил всички свидетели. Виждах, че коленете му треперят, и когато постави длан върху бравата, тя се разтрака.

— Има много случаи, в които след дълги години се появяват свидетели, страдащи от едно или друго психическо разстройство, или обикновени лъжци — каза той. — Убеден съм, че това ви е известно.

— Да, господин вицепрезидент. Тъкмо затова се нуждаем от вашата помощ.

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Но ви желая успех в разследването. — Блейк понечи да излезе, после си спомни добрите обноски и се обърна към Сюзан. — Госпожице Уебър, за мен беше удоволствие. Лека нощ, господа. — Повторно понечи да си тръгне, след това направи нещо странно — приближи се до мен и стисна ръката ми. Обърна се и излезе.

Карл и Сюзан едновременно извадиха цигарите си и запалиха.

Отидох до бюфета и си налях чаша скоч с лед.

В кабинета цареше почти засрамено мълчание. Плъзнах поглед по всички лица и разбрах, че всички са убедени във вината на Блейк: той бе убил трима мъже и една жена при извършване на обир и един от тези мъже беше негов другар по оръжие, което не се нравеше много на полковниците Гудман и Хелман, нито на мен.

Ала всички още отначало го бяхме знаели и никой не бе смаян. Те бяха разтревожени. Разтревожени за кариерите си, за живота си и може би дори за родината си. Естествено, и за мен. Всъщност и аз се тревожех за себе си.

Пръв се обади полковник Гудман.

— Способен ли сте да простите това на капитан Едуард Блейк? — попита ме той.

Не отговорих.

— През войната бях млад лейтенант от пехотата… Не очаквам някой да разбере онова време и това място, Пол, но ние с теб го разбираме, полковник Хелман също. Никой от нас не би желал да отговаря за онова безумие.

Пак не казах нищо.

— Въпросът не е във вината или невинността, Пол — рече ми Карл, — нито дори в справедливостта и морала. Въпросът е в миналото. Казах ти, сенките се простират от тук до родината. Като войници, навремето ние колективно бяхме хулени и оплювани и не дължим на никого обяснение за поведението си, нито каквито и да било нови, разкрития за войната. Ако сме виновни в нещо, виновни сме всички, ако сме заслужили нещо, то е само помежду ни. Завинаги сме свързани с кръв и общи кошмари. Казвам ти, приятелю, това няма нищо общо с Едуард Блейк — в по-голяма или по-малка степен всички ние сме Едуард Блейк.