Нелсън Демил - На север

— Доброволните разпити са нормална практика, Джон. Първо питаш човека дали иска доброволно да отговори на няколко въпроса. Ако не иска, ставаш малко подозрителен и после пращаш призовка.

— Еба ти глупостите.

Офицерите рядко ругаят.

— Мерете си приказките, моля — намеси се Гудман.

— Боже Господи… — изпъшка Игън. — Не мога да повярвам.

Джон Игън явно беше томахавката тук и сигурно имаше най-много за губене. След Едуард Блейк естествено. Ако бе шеф на бюрото на ЦРУ, Игън трябваше да е планирал цялата операция заедно с Бил и ако всичко минеше добре, двамата щяха да присъстват на бала по случай полагането на клетва на Едуард Блейк и насаме щяха да му викат Еди.

Вашингтон си има система за награди и наказания и принципът е следният: ако узная, че си извършил нещо лошо и не те накажа, значи искам възнаграждение. Обаче нито аз, нито законът не действаме така.

— Ние с теб, Карл, сме се заклели да защитаваме закона — казах аз. — Сградата, в която се намираме, е собственост на Съединените щати. Вероятното престъпление е извършено, докато заподозреният е служил в армията. Имаме ли право да искаме от Едуард Блейк доброволно да отговори, на няколко въпроса?

На Карл му се искаше да поклати глава, само че професионалната му подготовка налагаше да кимне. В резултат се получи нещо като спазъм на шията.

— Възможно е да се спори за юрисдикцията — накрая смотолеви той.

— Ти от ФБР ли си? — попитах Игън.

— Не.

— Кой е човекът от ФБР в посолството?

— На кой му пука? — отвърна Игън. — Вбесяваш ме, Пол.

— Пред Сюзан ли се перчиш? — попита ме Бил.

— Не — преди да успея да го пратя на майната му, се намеси Сюзан.

— Той мърмори за това още откакто откри истината. Говори сериозно.

Изхлузих се от бюрото.

— Качвам се горе да търся Едуард Блейк.

Игън се изправи.

— Само да направиш една крачка по стълбището и си минало, приятел.

— Не ме карай да ти причинявам болка, Джон.

Всички бяха скочили. Полковник Гудман, който водеше обсъждането, нареди:

— Спрете и двамата. — Погледна ме и попита: — Пол, имам ли думата ти че ако уредя вицепрезидентът да дойде при нас, ще смяташ следствието за приключено?

Ясно ми е защо военното разузнаване има лоша репутация. Затова пък аз не съм глупак и отвърнах:

— Разбира се.

— Имам ли думата ти също, че всичко казано тази нощ остава поверителна информация за вечни времена?

— Категорично.

— И двуседмичното ти пътуване във Виетнам е било туризъм и нищо повече.

— Точно така. — Забелязах, че Бил и Джон се споглеждат. Не възразяваха, което означаваше, че съм победил. Всъщност означаваше, че съм труп.

Полковник Гудман тръгна към вратата.

— Ще пратя агента от Секретната служба да поговори с вицепрезидента. — И излезе.

— Защо не се откажеш, Пол? — попита ме Карл.

— Просто искам да се запозная с вицепрезидента — отвърнах аз. — И да взема автограф за племенника си.

Сюзан се приближи до мен.

— Ако ти оставаше само един ден във Виетнам, преди да си заминеш у дома — прошепна тя, — щеше ли доброволно да отидеш на опасна операция?

— Не. Но щях да се подчиня на заповедта. Последната ми заповед беше да открия убиеца.

— Мисля, че Карл иска да престанеш да го търсиш.

— Майната му на Карл. Ами ти?

— Аз съм на твоя страна. Направи каквото трябва.

Гудман се върна в кабинета и каза:

— Вицепрезидентът ще дойде след малко. Имаш десет минути, Пол. Дръж се учтиво и почтително.

— Слушам, господин полковник.

— Няма да отправяш никакви обвинения. Ще изложиш фактите и ако пожелае да даде показания, вицепрезидентът ще го направи. В противен случай негово право е да мълчи.

— Постоянно правя такива неща, господин полковник.

— Хубаво.

Вратата се отвори и всички се изправиха, обаче се оказа само моето приятелче Скот Ромни. Той се огледа, измери ме с поглед, който трябваше да е суров, и се изниза.

След няколко секунди в кабинета на посланика влезе вицепрезидентът Едуард Блейк. Бе висок горе-долу колкото мен и имаше подобно телосложение, обаче не беше толкова хубав. Носеше официален панталон, бяла риза без вратовръзка и глупаво копринено кимоно.

Едуард Блейк не изглеждаше ядосан, изнервен или озадачен и определено нямаше лично обезпокоен вид, а бе само официално загрижен, като че ли можеше да става дума за кризисна ситуация.

— Добър вечер — поздрави той. — Проблем ли има?

Полковник Гудман се прокашля.

— Не, господин вицепрезидент… нищо подобно. Може ли да ви представя присъстващите?