Нелсън Демил - На север

Дълбоко си поех дъх и не отговорих.

— Пол, Едуард Блейк ще е първият ветеран от Виетнам, който ще стане президент на Съединените щати. Не го ли искаш? — попита ме Бил.

— Мамка му, млъкни, Бил.

В тихата стая стана още по-тихо.

— Даже да ви повярвам… а може би ви вярвам… другият въпрос сте всички вие и вашите амбиции, вашите лъжи, вашите измами и вашите глупости — казах аз. — Едуард Блейк може да има само един кофти момент в живота, обаче вие имате кофти кариери.

Оставих чашата си и тръгнах към вратата.

— Казах ти да потърсиш някой друг — заявих на Карл. После се обърнах към Сюзан. — Ела.

По обяд на другия ден един от служебните автомобили на посолството ни откара на летище „Ной Бай“ на север от Ханой. По време на двайсетминутното пътуване разменихме само няколко думи.

Двама души от охраната на посолството ни придружиха в терминала. Чекирахме багажа си и отидохме направо в дипломатическата чакалня.

Багажът ми беше останал при господин Юен и полковник Манг, затова не носех почти нищо: дрехите на гърба си, портфейла си, паспорта си, самолетния билет и дипломатически пропуск.

Сюзан бе в красива нефритенозелена рокля, взета на заем от Ан Куин, а аз бях по мръсните си дънки, но с чисти боксерки и ужасяваща розова спортна риза, дадена ми от госпожа Куин, която намекна, че няма проблем никога повече да не види мен, ризата и боксерките. Сувенир от Виетнам.

Въпреки името си дипломатическата чакалня беше малко занемарена, обаче тая събота не пътуваха много дипломати или техните семейства и разполагахме с цялото пространство. Двамата от охраната на посолството останаха с нас, което не бе лоша идея.

Предишната нощ със Сюзан спахме на разтегателната кушетка в дневната. Гостните стаи на втория етаж бяха заети от семейство Блейк и хората от Секретната служба, които, кой знае защо, не ни искаха горе. Колкото и да бяхме изтощени, със Сюзан се любихме. Знаехме, че може да е за последен път.

Закусихме с бъркани яйца в трапезарията. Там беше само Ан Куин и тя обясни, че семейство Блейк и посланикът станали рано, за да отидат в посолството, и че тя скоро щяла да се присъедини към тях. Ние със Сюзан изразихме съжалението си, че сме ги изпуснали, и Ан обеща да им предаде нашите поздрави. Благодарихме й за гостоприемството и чудесния прием, след което тя си тръгна, без да ни отправи нова покана. Струва ми се, знаеше, че има нещо.

И сега двамата със Сюзан стояхме в дипломатическата чакалня и гледахме през панорамния прозорец към пистите и тежкото сиво небе. Струваше ми се, че излитат повече самолети, отколкото кацат, като в курорт в края на сезона, макар че в този случай сигурно завърналите се за Тет виетнамски емигранти отново отлитаха за страните на своето изгнание.

Имах билет за самолет на „Ер Франс“ за Париж, където някой щеше да ме посрещне и да ми даде билет за „Дълес“. Това не бе най-краткият път за Щатите, обаче беше първият възможен полет от Ханой, а аз бях останал тук по-дълго, отколкото исках.

От „Дълес“, началото на това пътуване, щях да взема такси до дома си във Фолс Чърч или по-вероятно щяха да ме посрещнат някои хора, които искаха да се погрижат за мен. Във всеки случай завръщането ми беше започнало и също като предишните два пъти тук, не знаех какво изпитвам в момента.

Бях настоял Сюзан да дойде с мен, ала самата тя бе пожелала да остане в Ханой — дълго беше живяла във Виетнам и имаше да решава много проблеми с живота си, работата си и, предполагам, тази операция. Що се отнасяше до мен, пак като предишните два пъти нямах нужда от подготовка или убеждаване, за да се чупя от тая страна.

В дипломатическата чакалня имаше бяла врата, която според Сюзан водела направо на пистата. Там щяла да чака кола, която да ме откара до самолета. Излитах след двайсет минути.

Не бяхме седнали, нито си бяхме взели нещо за пиене. Просто стояхме до бялата врата, която водеше към Фолс Чърч, щата Вирджиния.

— Имаме десетина минути — каза Сюзан. — Някой ще ти съобщи.

Кимнах.

— Няма да се разплача.

Пак кимнах.

Погледите ни се срещнаха и нито един от нас не знаеше какво да каже, обаче нямаше много време.

Накрая тя се усмихна.

— Е, прекарахме две страхотни седмици, нали?

И аз се усмихнах.

— Някой ден трябва да ги повторим — каза Сюзан.

— Втория път никога не е толкова гот.

— Възможно е. Но нямаме нито една снимка. — Тя се усмихна. — Даже от остров Пирамид.

Не отговорих.