Нелсън Демил - На север

— Загатнах на полковник Гудман и посланика, че може би не напускаш страната доброволно.

— Искам да остана — заяви тя високо. — Но както знаеш, полицията отне работната ми виза и положението ми тук не е сигурно.

Аз изясних проблема:

— Арестуваха ни и е възможно пак да ни арестуват.

— Уговорих се с посланика двамата да пренощувате тук — каза Джон Игън.

— Добре. Иначе ни чака улица „Йет Киеу“.

Всички знаеха тоя адрес и нямаше нужда от повече обяснения. Обърнах се към Бил:

— Къде е шефът ти? — Имах предвид началника на ханойското бюро на ЦРУ — главния шпионин във Виетнам.

— Не е в града — отвърна той.

Отсъствието му от Ханой по време на кулминацията на изключително важна операция ми се стори малко загадъчно. Имаше вероятност да не е в групичката на Блейк, да е ненадеждно честен и да не може да му се има доверие. Обаче ми хрумна нещо друго и аз се обърнах към Джон Игън.

— Откога си във ФБР?

— Отскоро.

— От около две седмици ли?

Той не отговори директно на въпроса ми.

— Знам, че си имал някои сблъсъци със света на разузнаването, Пол, и за едно ченге всичко това сигурно прилича на глупав шпионски маскарад. Но има достатъчно основателни причини нищо да не е такова, каквото изглежда. За общото благо е, включително за твоето.

— Не и за моето, Джон.

— Повярвай ми, Пол.

В дневната имаше кана с кафе и аз си налях една чаша. Сюзан отиде да пуши в тоалетната.

Бил използва възможността да ме помоли да излезем в коридора.

— Не можем да ви измъкнем от тук за ден-два — каза той. — Сюзан ще остане още няколко дни.

— Кой го казва?

— Трябва й малко време да приключи личните и служебните си дела в Сайгон. От тук, естествено. После ще уредим безопасното й заминаване от страната.

— С други думи, тя е заложничка.

— Не те разбирам.

— Заминаваме заедно.

— Не е възможно.

— Направете го възможно.

Той ми каза нещо, което вече знаех:

— Ходиш по тънък лед. Внимавай да не се подхлъзнеш.

— Много ли те е страх? — попитах го аз. Бил се обърна и влезе в дневната.

Допих си кафето в коридора и се върнах при другите тъкмо когато Сюзан излизаше от тоалетната. Отнякъде беше намерила червило.

Едното крило на вратата на кабинета на посланика се отвори и отвътре се появи Патрик Куин, без обичайната си усмивка. Огледа се, намери усмивката си и каза:

— Бил, Марк, Джон, Пол, Сюзан! Знам, че имате работа, затова заповядайте в моя кабинет.

Всички измърмориха някаква благодарност.

— Щяхте да ме запознаете със своя приятел вицепрезидента — казах му аз.

Той си погледна часовника.

— Ще видя дали е свободен. — Посланикът се обърна към полковник Гудман. — Ако ви трябва нещо, Марк, позвънете на охраната или в кухнята. — После каза на всички. — Благодаря, че ни посетихте. — И си тръгна.

Онзи, с когото беше разговарял в кабинета си, или още бе там, или беше излязъл през прозореца.

Всички се запътихме към отворената врата — първо Сюзан, после Бил, Марк и Джон.

Влязох в слабо осветения кабинет последен и първото нещо, което забелязах, бе мъж, седнал на кожено кресло в ъгъла. Поразително приличаше на Карл Хелман.

Той се изправи, приближи се към мен и протегна ръка.

— Здравей, Пол.

Даже гласът му звучеше като на Карл. Стиснах ръката му.

— Здравей, Карл.

Бяхме толкова развълнувани от срещата, че почти бяхме онемели. Накрая си върнах дар слово и му прошепнах:

— Ах ти лъжливо непочтено копеле!

— Радвам се, че си добре — отвърна той. — Тревожех се за теб. Моля те, запознай ме с госпожица Уебър.

— Сам се запознай.

Карл се обърна към нея.

— Аз съм Кей. Карл Хелман. Поддържали сме връзка по факс и имейл.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Сюзан. — Пол има много високо мнение за вас.

— Уважението ни е взаимно. — Карл се обърна към другите. — Благодаря, че ме поканихте.

Той се ръкува с Бил, Марк и Джон и по откъсите от разговорите им разбрах, че не се познават или поне че се преструват, че не се познават и че се радват да се срещнат.

— Самолетът ми пристигна само преди час — осведоми ни Карл — и още не съм се настанил в хотела си. Затова ви моля да проявите снизхождение, ако ви се стори, че съм малко разсеян.

Всички разбираха тия глупости.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах го аз.

— Естествено.

Излязохме в дневната и аз затворих вратата.

— Заради теб за малко да ме убият.

— Как е възможно? Аз бях във Фолс Чърч. Изглеждаш уморен.

— От две седмици съм в тая скапана дупка, последните няколко дни на мотор, гонен от ченгетата.