Нелсън Демил - На север

— Естествено.

Оставихме чашите си и отидохме на малкия дансинг пред оркестъра. Свиреха „Джорджия“ на Рей Чарлз и си представих как Едуард Блейк пресмята гласове наум.

Много хора ни наблюдаваха и официалният фотограф на посолството ни направи снимка, която може би щях да видя в „Уошингтън Поуст“ с надпис: „Пол Бренър и Сюзан, часове преди изчезването им“.

Забелязах, че Едуард Блейк ни гледа, ала нямаше особено загрижен вид. Започвах да си мисля, че не подозира за проблема си.

Музикантите засвириха „Луна над Маями“, където има много гласоподаватели. Видях, че Бил разговаря с Джон Игън. Двамата час по час поглеждаха към нас със Сюзан, като че ли се опитваха да преценят какъв размер ковчези ни трябват.

— Ще ми се да бяхме в Сайгон, да танцувахме на покрива на „Рекс“ и да ти бях казала всичко, каквото знаех — рече Сюзан.

— Щяхме дълго да танцуваме.

— Знаеш какво искам да кажа.

Не отговорих.

— Каза ли на Бил, че ме обичаш?

— Не споделям чувствата си с други мъже.

— Добре, сподели ги с мен.

Кой знае защо, си спомних един стар казармен израз: „вражеската диверсия, която подценяваш, е главната атака“. Обаче това пак беше цинично и параноично.

— Обичам те — казах й аз. — И знаеш ли, даже отново да ме заблуждаваш, даже да ме предадеш, пак ще те обичам.

Тя ме прегърна още по-силно и усетих, че плаче. Надявах се, че това са сълзи от радост, а не от преждевременни угризения.

Десетина минути преди полунощ последните гости си тръгваха, оркестърът събираше инструментите си и барманите запушваха бутилките шардоне. Със Сюзан влязохме в резиденцията на посланика и се запътихме към дневната.

В салона стояха няколко души от Секретната служба. До стълбището видях своя млад приятел Скот Ромни. Когато ме забеляза, той се напрегна.

— В кухнята има мляко и бисквити — казах му.

Влязохме в дневната, където вече бяха Бил Станли и Джон Игън. С тях беше един мъж в зелена военна униформа на полковник. На табелката му пишеше „Гудман“. Това бе представителят на военното разузнаване, Марк Гудман, който при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към разследване на убийство. Предполагам, че се интересуваше от залива Камран.

Беше висок, длъгнест мъж, няколко години по-възрастен от мен. Спомних си, че го бях видял на моравата. Той позна Сюзан от срещата им в Сайгон, двамата се ръкуваха и тя ме представи.

Вратата на кабинета на посланика бе затворена.

— Посланикът има среща и скоро ще свърши — осведоми ни Джон Игън.

— Разбрах, че с госпожа Уебър сте загазили — каза ми полковник Гудман.

— Нищо, с което да не можем да се справим, господин полковник — отговорих аз.

Гудман носеше отличия на офицер от пехотата и имаше страшно много орденски ленти. Видях и значка на фронтовак пехотинец, каквато имах и аз: Сребърна звезда, Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Инстинктът ми подсказваше, че тоя човек го бива, обаче инстинктът ми бе подсказвал същото за Едуард Блейк.

Нито на Бил, нито на Джон Игън не им се приказваше, обаче полковник Гудман ме попита:

— Значи през шейсет и осма сте били в Първа въздушнопреносима, така ли?

— Да, господин полковник. — Обръщах се към него с нужното уважение, тъй като бях бивш военен на военна задача и той имаше по-висок чин. Ако го видех след два дни, щях да му викам Марк.

— Участвали ли сте в боеве?

Казах му и той кимна. Разменихме подробности за военната си кариера и полковникът ме попита:

— Липсва ли ви Криминалният следствен отдел?

— В последно време не.

— Интересува ли ви работа в цивилните законоохранителни органи?

— Мислил съм за това.

— Убеден съм, че след тази задача лесно ще си намерите място във федералните законоохранителни институции.

Това ми прозвуча като шега, обаче полковникът не се усмихваше. В такъв случай може би се опитваше да ме спечели на тяхна страна.

Не отговорих.

Той се обърна към Сюзан.

— Благодариха ли ви както трябва за това, че доброволно пожелахте да превеждате?

— С удоволствие помогнах.

— Сигурен съм, че не ви е било лесно да напуснете работата си.

Този разговор ми се струваше нереален, както всички държавни съвещания, особено ако темата е деликатна — изкуството на намеците, многозначителността и мъглявите изрази. Може да си мислиш, че ти предлагат да отидеш на кафе, докато всъщност те пращат да убиеш президента на Колумбия. Трябва да внимаваш.

Бил ми се стори от мълчаливите, което навярно беше единственото му добро качество. Въпреки това реши да се обади и каза на Сюзан: