Нелсън Демил - На север

Игън държеше чаша и я чукна в моята.

— Добре дошъл в Ханой.

— Не си предполагал, че тази вечер ще го кажеш, басирам се.

Той не отговори.

Беше четирийсетинагодишен, прекалено млад, за да е воювал, обаче може да бе служил в армията, преди да постъпи във ФБР. А ако Сюзан не лъжеше, че той е и нейна свръзка в посолството, можеше да е от ЦРУ. Бях се научил да не вярвам на нищо, което са ми казали за тази операция.

— Голяма гадост е тук — подметна той.

— Това ли ти е първата реплика?

Игън се усмихна и каза:

— Обучавам виетнамските наркоченгета. Всички са корумпирани и отглеждат опиум в задния си двор.

— Добре, доказа ми, че си агент от ФБР и обучаваш виетнамската полиция. Вярвам на всяка твоя дума. Какво искаш?

Той, изглежда, не оцени цинизма ми и поведението му се промени.

— Как се озова тук тая вечер?

— А къде трябваше да съм?

— В „Метропол“, при това утре.

— Има ли значение?

— Сигурно няма. Е, как мина?

— Кое как мина?

— Пътуването ти.

— Добре.

— Бих ли се конкретизирал?

— Виж, не зная какво ти е известно или какво би трябвало да ти е известно, нито дори какъв си. Очаква се да се свържа с теб, само ако яко съм загазил. Яко съм загазил. Полицията ми взе визата и искам утре да ме измъкнеш от тук. Трябва да докладвам в друга страна и ми е нужна виза или дипломатически паспорт, самолетен билет и придружител от посолството до летището. Разбираш ли?

Той се замисли.

— Защо визата ти е в полицията?

— Не ми помагаш с тия въпроси, Джон.

— Добре… има някои промени. Ще докладваш тази вечер. Тук.

— Това е разследване на убийство и е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел. Разговарям само с шефа си. Това беше последната ми и единствена заповед.

— Дъг Конуей и твоят шеф са ти казали, че разследването се води съвместно с ФБР. Бихме искали тази вечер да се срещнем с теб, Пол, в кабинета на посланика.

— Не ме слушаш, Джон.

— Просто ела там, става ли? Тогава ще се уговорим за заминаването ти.

— Кой иска да се срещне с мен?

— Аз например. Както и полковник Гудман, военният аташе, един господин от Сайгон, когото за кратко си видял пред катедралата, и още един-двама души. Просто искаме да ни отделиш малко време преди да те пратим да си вървиш.

— Предполагам, че вицепрезидентът ще пренощува тук.

— Не мога да ти отговоря поради съображения за сигурност, но предположението ти е основателно. Защо питаш?

— Искам да се срещна с него.

— Ще се опитам да го уредя.

— Освен това ми трябва стая в резиденцията.

— Защо?

— Защото ако направя и една крачка извън портала, може да ме арестуват.

— Защо?

— Обичам бъркани яйца за закуска.

Той ме погледна.

— Проблем ли имаме, Пол?

— Да. И моята спътница Сюзан Уебър има нужда от стая тук. Тя е в същото положение като мен.

— Това май е интересна история.

— Просто ме измъкнете от тук. Рибата и гостите вкъщи се вмирисват след три дни. — Обърнах се и се запътих към павилиона.

Наистина не знаех какъв е Джон Игън, обаче Бил Станли работеше в „Банк ъв Америка“, Сюзан Уебър работеше в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, Марк Гудман, военният аташе, всъщност беше от военното разузнаване, полковник Манг бе от имиграционната полиция, а Пол Бренър беше турист. Трябваше да си запиша всичко това.

Във всеки случай аз бях предал съобщението си и в полунощ щях да видя какъв им е проблемът.

Взех си още един скоч и се огледах за дамата си. Към мен се приближи висока и стройна хубава жена във вечерна рокля.

— Търсите ли някого? — попита ме тя.

— Търся ви цял живот.

Жената се усмихна и протегна ръка.

— Позволете да се представя. Казвам се Джейн Блейк.

Внезапно познах лицето й. Прокашлях се.

— О, извинете…

Тя пак се усмихна.

— Няма нищо. Когато Ед е наблизо, напълно ме пренебрегват.

— Нямам представа защо.

— Ще съм съвсем откровена. Всички се интересуват кой сте.

Най-после момент а ла Джеймс Бонд.

— Искате да кажете защо съм по мръсни дънки и наскоро не съм се бръснал ли?

Тя се засмя.

— Да, точно така.

— Е, госпожо Блейк, можеше да съм завърналият се от затвора граф Монте Кристо. Само че се казвам Пол Бренър и току-що идвам от едно далечно село на име Бан Хин, където трябваше да открия един човек на име Тран Ван Вин. — Погледнах я, обаче тя не прояви абсолютно никакъв признак, че това й говори нещо.

— Защо е трябвало да го търсите?

— Всичко започва от времето на войната и се боя, че нямам право да обсъждам въпроса.