Нелсън Демил - На север

— Добър вечер отговори Сюзан на английски.

Обичам хората, които не парадират, че знаят чужди езици. Въпреки това му казах „Bon soir“ 33 33 Добър вечер (фр.) — Б.пр. , за да може да разкаже на приятелите си за французина, който дошъл на приема при американския посланик, облечен като свиня.

— Bon soir, monsieur — отвърна той и ни отвори вратата. Изкачихме ниско мраморно стълбище. Горе чакаше виетнамка в синьо копринено ао дай — поздрави ни на английски и се поклони.

— Последвайте ме, моля. Приемът е в градината.

— Искам да отида до тоалетната — каза Сюзан.

Виетнамката, изглежда, смяташе, че има нужда.

Тя ни кимна към дневната вдясно, откъдето имаше стълбище за втория етаж, обаче Сюзан го подмина и продължи напред.

Докато прекосявахме красиво обзаведената дневна, тя посочи затворената двукрила врата отляво.

— Кабинетът на посланика.

После отвори друга врата, която водеше към голяма тоалетна.

— Влизай. Не съм срамежлива.

Влязохме и тя се запъти към тоалетната.

На стената имаше две мраморни мивки със сапун и пешкири и аз измих мръсотията и синята боя от лицето и ръцете си. Погледнах се в огледалото и видях един уморен до смърт небръснат мъж. Това не бяха двете най-ужасни седмици в живота ми — долината А Шау продължаваше да държи първото място, — обаче може би бяха най-изтощителните в емоционално отношение. И още нищо не беше свършило. Нито пък някога щеше да свърши.

Сюзан застана пред мивката до мен и също се погледна в огледалото.

— Добре изглеждам без грим… нали?

— Ще видим дали посланикът пак ще се опита да те сваля.

Не забелязах паста за зъби и какъвто съм си добър войник, отхапах парче сапун и напълних устата си с гореща вода. По устните ми изби пяна.

Сюзан се засмя.

— Какво правиш?

Изплюх водата в мивката.

— Мия си зъбите.

Тя се изми и опита номера със сапуна.

— Пфу.

Отидох при прозореца, който гледаше към предната градина, откъдето бяхме дошли. Видях морските пехотинци на входа и американското знаме. Оттатък стената беше Ханой, територията на Манг.

— Трябва да пренощуваме тук — казах й. — Или в посолството.

Сюзан се приближи до мен с горещ мокър пешкир и го постави върху тила ми.

— Как е?

— Страхотно.

Тя погледна навън.

— Знаеш ли, Пол, няма нужда да се стига до конфликти. Защо да ставаш персона нон грата в посолството?

— Защо не? Аз съм персона нон грата в останалата част на тази страна. Персона нон грата ли съм в тази тоалетна?

Сюзан се усмихна.

— Зоната ти за сигурност определено се смалява. Знаеш ли, полковник Манг може да свърши работата вместо теб.

— Пие ми се.

Излязохме от тоалетната и се върнахме при виетнамката, която ни поведе по коридора покрай голяма дневна или салон, до който видях още по-голяма трапезария. Мебелите бяха блестящи, смесица от френски и източноазиатски стил, макар че по стените висяха множество модерни боклуци.

Стигнахме до дълга галерия, която минаваше зад къщата, и жената ни посочи една френска врата. От градината се носеха гласове и музика.

— Бил сигурно е тук — каза Сюзан, докато отивахме към вратата.

— Досетих се.

— Това смущава ли те?

— Не. Учили сме заедно в Принстън.

Излязохме и се озовахме на мраморно стълбище с розов гранитен парапет.

— С парите, които струва тая сграда, може да се купи бомбардировач Бе петдесет и две — отбелязах аз.

Сюзан ме хвана за ръка — много красив жест — и слязохме до средата на стълбището. На двора бе издигнат голям павилион, осветен с китайски фенери. Самият двор беше заобиколен със стени и градини, също осветени. Наляво видях огромен басейн. Ако изиграех картите си както трябва, можех да съм следващият посланик във Виетнам.

Сюзан плъзна поглед по тълпата — близо двеста души, нито един от които не носеше дънки или поло.

— Ето го посланика… а ето я Ан Куин… Не виждам вицепрезидента… но трябва да е там, където забележиш навалица и чуеш целуване на задник.

— Струва ми се, че го виждам.

— Малко сме закъснели за ръкуването, затова първо трябва да отидем и да се представим на госпожа Куин.

— Къде си учила тия неща? Не може ли първо да се отбием през бара?

— Не. Протоколът преди алкохола.

Спуснахме се долу и няколко души ни забелязаха, после още няколко. Шумът като че ли поутихна.

Сюзан се запъти направо към съпругата на посланика, която разговаряше с група мъже и жени под павилиона, и й протегна ръка.

— Как си, Ан? Изглеждаш невероятно.