Нелсън Демил - На север

Ан Куин беше красива петдесетинагодишна жена с изразително лице. Всъщност лицето й изразяваше нещо като смайване, обаче бързо успя да се овладее.

— Сюзан! Много се радвам да те видя!

Пфу.

Докато целуваха въздуха до бузите си, носът на госпожа Куин потрепери, като че ли бе подушила миризмата на Виетнам. Останалите от групата се отдръпваха назад.

— Няма да познаеш каква седмица преживях — каза Сюзан на домакинята.

Не, определено нямаше.

— О, Ан, позволи ми да ти представя моя приятел Пол Бренър. Пол, Ан Куин.

Опитах се да застана от подветрената й страна.

— Много ми е приятно да се запознаем. Чук мунг нам мои.

Тя пресилено се усмихна и отвърна на новогодишния ми поздрав.

Все още имах вкус на сапун в устата и се опитах да направя балонче, обаче не се получи.

— Извинявай, че закъсняхме — каза Сюзан. — С Пол прекарахме една седмица в провинцията и влакът от Лао Кай не пристигна навреме, а отгоре на всичко ни откраднаха багажа.

— О, ужасно!

Предполагам, това обясняваше облеклото ни, без пряко да става дума за него. Забелязах, че Сюзан се вписва в обстановката и дори гласът й от секси беше станал бодър. Имах нужда от алкохол.

Госпожа Куин ме погледна и се замисли.

— Вие… пътували сте заедно… къде?…

— В Диен Биен Фу и Са Па. Непременно трябва да отидеш там.

— Ами… да…

— С Пол прекарахме три великолепни дни в Натранг. Била ли си там?

— Не…

— Трябва. И не пропускай остров Пирамид. После отидохме в Хюе и се настанихме в „Сенчъри“. Където ходи миналата година.

— А, да… — Тя отново ме погледна и каза на Сюзан: — Бил Станли е тук…

Тази жена не довършваше нито едно изречение. Сигурно не довършваше и нито една мисъл.

Сюзан се огледа.

— О, нима? Ще трябва да му се обадя.

— Да… той всъщност питаше…

Сюзан осведоми нея и другите хора, които продължаваха да отстъпват:

— Пол е служил във Виетнам през войната и обиколихме някои места, където се е сражавал.

Госпожа Куин пак ме погледна.

— Много интересно… трудно ли…

— Този път не.

— Пол още от Лао Кай си мечтае за алкохол — каза Сюзан. — А и аз ще пийна нещо. Пътуването с влака беше ужасно. Извинете ни.

— Моля.

Тя ме хвана за ръка и се запътихме към един от баровете.

— Прекрасна жена — рече Сюзан.

— Не чакай нова покана.

Пробихме си път сред навалицата. Всички ни зяпаха. Хубавото на зле облечената красива жена е, че си остава красива.

Добрахме се до открития бар, където се усмихваха двама виетнамци в бели сака. Сюзан си поръча джин с тоник, а аз — двоен скоч с лед.

Огледах се. Гостите бяха предимно кръглооки, обаче имаше и доста виетнамци, неколцина във военна униформа, което ми напомни за полковник Манг. Може би трябваше да го поканя тук. Щеше да му хареса. Освен това можех да го заведа в храстите й да го спукам от бой.

Повечето бели и даже азиатците приличаха на бизнесмени, ала видях и мнозина, които можеха да са от други посолства, източни и западни.

Изводът: вицепрезидентът Едуард Блейк имаше огромна привлекателна сила.

Мислено си отбелязах да потърся своята свръзка от ФБР, Джон Игън, макар че бях убеден, че той пръв ще ме открие.

Четиричленен виетнамски оркестър свиреше „Лунна светлина във Върмонт“ на моравата. Забелязах няколко мъже със слушалки в ушите и подутини под саката — очевидно бяха от Секретната служба и охраняваха вицепрезидента. Някой наблюдател вече им съобщаваше нещо от рода на „Двама скитници при южния бар. Дръжте ги под око.“

Приготвиха напитките ни и аз се обърнах и се блъснах в един от Секретната служба, който беше извадил слушалката си, за да може да говори с мен. Изглеждаше петдесетинагодишен и се усмихваше. Той протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Скот Ромни.

— Аз съм американски гражданин — заявих, без да обръщам внимание на десницата му.

Усмивката му сякаш бе залепена на лицето му.

— Бихме ли могли да си поговорим вътре, господине?

— Едва ли.

Сюзан прекъсна забавлението ми.

— Идете да поговорите с госпожа Куин. Тя ни познава лично.

Той усмихнато я погледна.

— Да, госпожо, ще отида. — И се отдалечи.

Отпих глътка скоч, нажабурих си устата и преглътнах. Сюзан ме помоли да подържа чашата й, докато си запали цигара.

— Цигарите ми са на свършване — каза тя и взе джина си. — Нали ти казах, изглеждаш подозрителен. На мен никога не ми се е случвало.

Усмихнах се.

Сюзан издуха дима.

— Искаш ли да те запозная с посланика?