Нелсън Демил - На север

— Защо да разваляме такъв идеален ден?

— Това жестоко ли трябваше да е, или смешно?

— Смешно. Да вървим на гости на посланика и да свършваме с това.

— Мръсни сме и воним.

— Тая работа също. Далече ли е?

— На съседната пряка.

Подминахме „Метропол“, завихме и продължихме по уличка, от двете страни на която растяха дървета. Пред нас видях добре осветен участък, който трябваше да е резиденцията на посланика.

Сюзан спря и ме погледна.

— Разстроена съм и не мога да вляза в такъв рид.

— Изглеждаш страхотно.

— Нямам грим, плакала съм, не съм облечена и ти ме правиш нещастна.

— Можеш да вземеш червило на заем.

— Погледни ме.

— Няма.

— Погледни ме, Пол.

Погледнах я.

— Три неща — на твоя страна съм, можеш да ми вярваш и те обичам.

— Добре.

— Целуни ме.

Целунах я и се прегърнахме. Много ли се бяхме отдалечили от оня хотел?

Пуснахме се и тя вдигна очи към мен.

— Още три неща — нямаме улики, Тран Ван Вин е при полковник Манг и когато напуснеш Ханой, трябва много да внимаваш в Банкок.

— Тъкмо затова искам просто да мълчиш. Няма нужда да се забъркваш в моите момчешки геройства.

Сюзан не отговори.

Изминахме краткото разстояние покрай висока тухлена стена и се приближихме към портал от ковано желязо.

До стената имаше полицейски пост и при нас дойде цивилен виетнамец.

— Паспортите — каза той на английски.

Дадохме му ги и ченгето ги провери на светлината на джобно фенерче. После ни погледна така, като че ли знаеше кои сме. Полковник Манг сигурно бе предупредил за идването ни.

Ако полковникът беше променил решението си, щяха да ни върнат в министерството на държавната сигурност. Виждах портала на резиденцията на пет-шест метра от нас. На входа стояха двама американски морски пехотинци.

Цивилното ченге мълчеше и не знаех дали трябва да го изритам в ташаците и да се втурна към портала. Пред полицейския пост имаше двама униформени виетнамци, и двамата въоръжени, и ни наблюдаваха.

— Къде отивате? — попита ме цивилният.

— На приема при американския посланик.

Той погледна дрехите ни, ала не каза нищо. Протегнах ръка.

— Паспортите.

Ченгето ги плесна в дланта ми, обърна се и се отдалечи. Продължихме към портала.

— Излизането може да не се окаже толкова лесно — предупредих Сюзан.

— И на мен ми дойде наум същото.

Порталът беше отворен и двамата морски пехотинци в парадна синя униформа бяха приятна гледка. Те също ни измериха с поглед. Не застанаха мирно и не отдадоха чест, обаче кръглите ни очи ни осигуриха достъп до резиденцията.

Няколко метра навътре имаше пост, където стоеше друг морски пехотинец в тъмнозелена униформа, въоръжен с автомат М-16. Към нас се приближи сержант от морската пехота и каза:

— Извинете, приятели, това е частна собственост.

— Идваме на приема при посланика — осведоми го Сюзан.

— Ъъъ… — Той ни изгледа. — Ъъъ…

— Уебър — представи се тя. — Сюзан Уебър. А това е господин Пол Бренър, мой гост. Старши подофицер Пол Бренър.

— Добре… хм… — Сержантът насочи миниатюрното си фенерче към списъка в ръката си. — Да, госпожо. Ето ви. — Той я погледна, после мен, и попита: — Може ли да видя някакъв документ за самоличност?

Подадох му паспорта си. Сержантът го разгледа и ми го върна.

— Благодаря, господине.

Сюзан му даде своя паспорт и той го провери.

— Ъъъ… нужно е официално облекло.

— Току-що пристигаме от провинцията и тук са ни приготвили дрехи. Благодаря ви, сержант — отвърна му тя.

— Да, госпожо. А вие идвали ли сте тук, господине?

— Не.

Той посочи към сградата.

— По кръглата отбивка към входа. Приемът е в градината. Приятна вечер.

Погледнах младия морски пехотинец и си помислих за Тед Бъкли в Ке Сан. Светът много се бе променил от зимата на 1968-а, обаче ако навремето не си бил тук, не можеш да го разбереш.

Тъкмо се канех да се обърна, когато сержантът ме попита:

— Служили ли сте тук?

— Да. Отдавна.

Той застана мирно и отдаде чест на някогашния младши сержант Пол Бренър.

Хванах Сюзан за ръка и закрачихме по павираната с камъни отбивка.

Резиденцията бе триетажна френска вила с мансарда. Кремавата мазилка беше оформена като каменни блокове и по фасадата имаше френски декоративни орнаменти, балкони от ковано желязо и жалузи. На осветения с прожектори стълб до главния вход се вееше американското знаме. Побиха ме тръпки.

На входа стоеше виетнамец в тъмен костюм.

— Добър вечер — усмихна се той.