Нелсън Демил - На север

— И на мен ми трябват. Вървете.

— Трябва ми самолетният ми билет.

— Не ви е нужен.

— Трябват ни якетата ни.

— Вървете. Веднага.

— Искам лентата и фотоапарата си — каза Сюзан.

Той я изгледа, после се обърна към мен.

— Смаян съм от вашата арогантност. Аз ви подарявам живота, а вие се пазарите за онова, което взех в замяна.

Имаше право. Хванах Сюзан за ръка.

— Почакайте — спря ни Манг. — Можете да вземете нещо със себе си на приема. Вдигнете снимките от пода.

Почти чух Сюзан да го праща на майната му, затова бързо се обадих:

— Госпожа Уебър вече прати своите копия на търговския представител в посолството. Благодаря ви.

Той се усмихна.

— А аз ще пратя тези копия на посланика и госпожа Куин. Трябва да знаят, че приемат в дома си курва.

Сюзан мило му се усмихна.

— Ще предам поздравите ви на вътрешния министър.

— Благодаря. Непременно му съобщете, че неговият приятел Едуард Блейк е убиец и крадец.

Не биваше да отговарям, обаче му казах:

— Вие лично му го съобщете, господин полковник. Имате всички доказателства, Тран Ван Вин също ще потвърди. Но внимавайте. Дърпате тигъра за опашката.

Спогледахме се и в този кратък миг, струва ми се, се видяхме в лицето на другия — ние, той и аз, Америка и Виетнам, продължавахме да се блъскаме един в друг в най-неподходящия момент, на най-неподходящите места и поради най-неоснователни причини.

Горилите ни придружиха до фоайето. Сюзан каза нещо, което не им хареса, и те се сбогуваха с нас, като ни блъснаха навън. За миг останахме неподвижно на тъмната улица, после тя ме хвана за ръка и тръгнахме към близкия осветен булевард.

— Защо не му каза за приема при посланика по-рано? — попита Сюзан.

— Все забравях.

Тя здраво стисна пръстите ми — чак ме заболя.

— Не е смешно.

— Едва ли ни измъкна приемът при посланика — отбелязах аз. — Измъкна ни Едуард Блейк.

Сюзан не отговори.

Отдалечихме се от министерството на страха и стигнахме до широк булевард — казваше се „Фо Тран Хунг Пао“. Трябваше да го преименуват.

Сюзан се ориентира и завихме надясно. Минахме покрай голяма грозна модерна сграда, която според Сюзан била Дворецът на културата и пред която бяха паркирани много таксита и циклоси.

— Да вземем такси — предложих аз.

— Имам нужда от малко разходка. Не е далеч.

Продължихме по оживения булевард. Тя извади цигарите си от дънките и запали с кибрит.

— Поне не ми взе цигарите.

— Не е чак такъв садист.

Времето беше студено и много от мъжете носеха пуловери или дебели спортни якета и повечето бяха с барети. Никой не се усмихваше, включително аз. Това място някак си изтриваше усмивката от лицето ти, особено ако току-що идваш от улица „Йет Киеу“.

— Той взе всичките ни улики — каза Сюзан. — Какво мислиш ще прави с тях?

— Точно това е въпросът.

— Преживяхме истински ад, за да ги открием, а сега са у него и той знае всичко… Във Вашингтон ще получат припадък.

Не отговорих.

— Е, какъв е планът сега?

— Имам нужда от нещо за пиене.

— Ще пиеш на приема.

— Наистина ли познаваш жената на посланика?

— Да. Два пъти сме се срещали тук в Ханой, веднъж я водих с приятелките й на пазар в Сайгон, после вечеряхме заедно. А ти свириш ли на китара?

— Излъгах. Познаваш ли посланика?

— Веднъж сме се срещали в посолството и още веднъж — в резиденцията.

— Дали ще си те спомни?

— Сигурно. Опита се да ме сваля.

— Как се справи?

— Добре, докато не се намеси Бил. — Тя се засмя и ме хвана под ръка. — Понякога съм голяма досада, но ще ме изтърпиш.

Стигнахме до друг широк булевард, който Сюзан знаеше, и завихме наляво. Наближихме голямо езеро, заобиколено от парк, амбулантни търговци и хора, които играеха шах. По осветеното езеро плаваха различни лодки. На едно островче имаше пагода с червена звезда на върха.

— Това ли е езерото, в което е паднал американският бомбардировач? — попитах аз.

— Не. В Ханой има много езера. Това е Езерото на върнатия меч.

— Има ли Езеро на върнатите улики?

— Едва ли.

— Какъв е планът, Пол? — отново попита Сюзан, докато вървяхме покрай езерото.

— Какъвто и да е, си е мой.

Тя дълго мълча, после каза:

— Все още не ми вярваш.

Не отговорих.

— След всичко, което преживяхме заедно.

— Тъкмо това е проблемът.

Сюзан спря. Аз също спрях и се обърнах към нея. Спогледахме се и видях, че е разстроена.

— Рискувах живота си за теб — каза тя.

— Така е.