Нелсън Демил - На север

— Не зная.

— Как така? Нали имате снимките му?

Намесих се.

— Тези снимки бяха мои, господин полковник. Госпожа Уебър само превеждаше.

— А, да. Тогава питам вас: как се казва този капитан?

— Нямам представа.

— Не са ли ви казали кого търсите?

— Не. Има ли значение? Смятате ли, че е възможно да го познавате?

Той ме изгледа.

— Всъщност след като сте си заминали, господин Вин се е замислил за вашето посещение и…

Виждах, че полковник Манг гори неврони и също като мен преди няколко дни и почти напипва отговора, обаче той все му се изплъзваше.

— Отговорих ви честно — напомних му аз. — Вече знаете целта на идването ми тук. Не сме нарушили закона. Трябва да си вървим.

Той наистина беше потънал в дълбок размисъл и инстинктивно разбираше, че най-после се е натъкнал на нещо.

— Щом разследвате убийство на американец от американец — попита ме полковникът, — защо вашето правителство не поиска съдействие от нашето? Вие плащате милиони за информация за изчезналите си войници.

Въпросът бе съвсем основателен — самият аз бях попитал същото Карл, макар че отговорът се съдържаше в самия въпрос. На Стената ми бяха трябвали около две минути, за да си отговоря. На полковник Манг му трябваше повече, затова той повтори въпроса, сякаш на себе си.

— Както сте научили от господин Вин — отвърнах аз, — този капитан е убил и трима виетнамски цивилни и е откраднал ценности от хазната в Куанг Три. Нашето правителство искаше да избегне настояване от ваша страна да изправите капитана на съд.

Полковник Манг не каза „глупости“, обаче погледът му беше достатъчно красноречив.

— Този отговор не е задоволителен.

— Тогава сам си отговорете на въпроса.

Виетнамецът кимна и прие предизвикателството. Запали нова цигара и ми се стори, че чувам часовника на телевизионната игра да тиктака.

Накрая Манг се зае да разглежда личните вещи на лейтенант Уилям Хайнс. Взе войсковия наряден списък и го прочете.

— Господин Вин отбеляза, че някакъв документ с американски имена е накарал двама ви да проявите известно вълнение. — Той ме погледна, после погледна Сюзан и й каза нещо на виетнамски. Като че ли чух думата „дай-юй“, „капитан“, и със сигурност чух името Блейк, произнесено с виетнамски акцент.

Сюзан кимна.

Полковник Манг имаше вид на човек, който е стигнал до истината. Беше доволен от себе си, ала също възбуден и навярно малко уплашен. Също като Карл, можеше да го очаква генералска звезда но ако не използваше тази информация както трябва и я докладваше не на когото трябва в правителството, щеше до края на живота си да подпечатва визи на лаоската граница. Или още по-лошо.

Той ме погледна и ми зададе проницателен въпрос:

— Ще защитавате ли този човек, или ще го изобличите?

— Пратен съм тук, за да открия и съобщя истината. Нямам власт над неговото бъдеще.

— Трябваше да отговорите, че са ви пратили тук, за да го изобличите. Нали ви казах, че не ми харесва.

— Зная какво е трябвало да отговоря. Вие искахте истината и аз ви я дадох. Искате ли пак да започна да лъжа?

Манг не ми обърна внимание.

— Дайте ми визите си.

Това беше най-добрата новина, която бях чувал от много време насам, и веднага му дадох визата си. Сюзан последва примера ми. Той не си направи труда да иска паспортите ни, защото и тримата знаехме, че американското посолство за десет минути ще ни издаде нови, само че без виетнамските визи не можехме да напуснем страната. Обаче щяхме да напуснем тая сграда.

Полковник Манг нареди нещо на една от горилите и войникът излезе от стаята.

— Ще ви пусна с госпожица Уебър да отидете на приема — каза полковникът.

Искаше ми се да го поздравя за разумното решение, ала вместо това попитах:

— Кога да очакваме да ни върнете визите?

— Не ви трябва виза, за да ви арестуват пак, господин Бренър.

— Правите…

Вратата се отвори и горилата се върна с една униформена жена. Тя заговори Сюзан на виетнамски и Сюзан й позволи да я опипа, което, изглежда, задоволяваше изискванията за претърсване, без да дава сериозни основания за оплаквания на приема при посланика.

Беше мой ред и горилата ме претърси.

В себе си носехме само портфейлите си и Манг разгледа съдържанието им, после ги хвърли на бюрото.

— Вземете си портфейлите и си вървете.

Взехме си ги и започнахме да си събираме раниците.

— Наясно сте, че няма да вземете тези неща — каза полковникът.

— Трябват ни личните вещи на лейтенант Хайнс — отвърнах аз.