Нелсън Демил - На север

— Искам да си допия скоча.

— Той идва насам.

Погледнах надясно към басейна и видях мъж, който трябваше да е Патрик Куин. Приближаваше се към нас сам, ала на разстояние го следваха още няколко души. Носеше тъмносин костюм като почти всички други мъже на приема и лъчезарно се усмихна на Сюзан.

— Сюзан! — извика посланикът, прегърна я и я целуна. — Изглеждаш прекрасно! Как си?

Изглежда, можеше да довършва кратки изречения, като накрая повишаваше глас.

— Отлично — отвърна Сюзан. — Вие изглеждате в чудесна форма и имате хубав тен за февруари.

Пфу.

— Ами, тайната ми е в солариума и новата фитнес зала в мазето. Къде си ходила?

— В Натранг. С този господин. Господин посланик, позволете ми да ви представя своя приятел Пол Бренър.

Той изискано се обърна към мен и протегна ръка.

— Пол! Адски ми е приятно да се запознаем.

Имаше яка хватка и обичаше да стиска здраво, поради което скочът ми се разплиска.

— Добре дошъл на малкото ни събиране — продължи посланикът. — Радвам се, че успя да дойдеш, Пол.

— Благодаря, господин посланик.

— Наричай ме Пат. Е, значи със Сюзан сте били в Натранг, така ли?

— За няколко дни.

— Трябва да отида там. Господи, как ми се ще да можех да попътувам из тая страна.

— Това си е истинско приключение.

— Убеден съм, убеден съм.

Не се налагаше да го повтаря толкова пъти. Нямах представа дали знае кой съм, защо съм във Виетнам и дали появата ми тук го изненадва, смайва или не му прави впечатление. Почти винаги държат посланиците в неведение относно шпионската дейност, за да могат по-късно да отричат всичко и да изглеждат искрени. Обаче ми се стори странно, че при тия двеста души наоколо е дошъл от отсрещния край на моравата, за да поздрави Сюзан. Разбира се, сигурно искаше да я чука, което също можеше да обясни ентусиазма му.

Тя му разказваше за влака от Лао Кай и багажа, а той се хващаше за всяка дума и съчувствено кимаше. Определено му се щеше да я чука, само че това беше последният ми проблем и всъщност изобщо не беше мой проблем.

— Сигурен съм, че Ан ще ти намери да облечеш нещо — каза посланикът.

— Всъщност си харесвам старите дънки — отговори тя.

Той се засмя. Ха-ха. После се обърна към мен.

— Какво ще кажеш да ти дам едно спортно сако, Пол?

— Не и ако госпожата е по дънки. Не съм чак толкова смел.

Ха-ха.

— Пол е служил във Виетнам — каза Сюзан. — Ходихме на местата, където се е сражавал.

— О, за пръв път ли се връщаш?

— Да.

— Аз служих тук във флота. По крайбрежието. Така и не участвах в истински бой.

— Не сте пропуснали нищо.

Посланикът се засмя и ме потупа по рамото.

— Както знаеш, вицепрезидентът Блейк също е бил на фронта.

Напомни ми по-късно да те представя. Добре, радвам се, че сте тук въпреки премеждията си. Вземете си нещо за ядене. Кухнята е от „Метропол“.

Обърна се към Сюзан и прибави по-тихо:

— Бил Станли питаше за теб. Трябва да му се обадиш, че си тук.

— Ще му се обадя.

Патрик Куин се върна при групичката си на моравата. Допих скоча си.

— Тоя тип истински ли е?

— Много е чаровен.

— Вкусът ти за мъже ме безпокои.

Тя се усмихна и се огледа.

— Има шведска маса. Искаш ли нещо за ядене?

— Не. Затъпявам, когато ям. — Подадох празната си чаша на бармана и той я напълни.

— Имаш ли нещо против да потърся Бил?

— Бил сам ще те потърси, скъпа.

— Арестувана ли съм?

— Не, просто се чувствам в много по-голяма безопасност, когато си до мен.

Сюзан сви рамене.

Поразходихме се. Тя познаваше някои хора, главно американски бизнесмени, които живееха в Ханой. Тук бе и един човек от ханойското представителство на компанията й и двамата си поговориха.

Междувременно постоянно ми правеше впечатление как лижат задника на Едуард Блейк.

Власт.

Едуард Блейк скоро щеше да стане най-могъщият човек в най-могъщата държава в историята. И аз държах ташаците му в ръката си. Обаче ако ще стискаш ташаците на царя, трябва да си готов и за цялата царска свита.

Погледнах към Сюзан, която приказваше с колегата си. Тя беше непредвидимият участник в тая игра.

До мен се приближи непознат мъж и ми протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Джон Игън. Вие трябва да сте Пол Бренър.

Стиснах ръката му.

— Да не би още някой да е облечен така?

Той се усмихна, после погледна към Сюзан и каза:

— Може ли да поговорим?

Сюзан го забеляза и се обърна към нас.

— Веднага се връщам — казах й.

Двамата се отдалечихме към отсрещния край на моравата зад оркестъра, който свиреше „Върни ме в старата Вирджиния“. Започваше да ме мъчи носталгия.