Нелсън Демил - На север

— Тук ми харесва.

— Не ви вярвам.

— Не ми пука дали ми вярвате, но аз обичам народа на тази страна, неговата култура и традиции.

— Забравихте да споменете парите.

— Но не ми харесва вашето правителство. Правителство и народ не са едно и също. Даже да бяхте американец — прибави тя, — пак щяхте да сте ми отвратителен и противен.

Помислих си, че след около три секунди ще се озовем в асансьора за мазето, но полковник Манг просто зарея поглед в празното пространство.

— Проблемът пак е в чужденците — накрая каза той. — Тук има прекалено много туристи и бизнесмени. Скоро ще останат с двама по-малко.

Отново бях почти убеден, че говори за нас.

— Потърсете по-близо причината за проблемите си — посъветва го Сюзан. — Започнете с тази сграда.

— Няма нужда вие или който и да е чужденец да ни казва как да управляваме собствената си родина. Тези дни отминаха, госпожице Уебър. Моето и бащиното ми поколение платиха с кръвта си, за да освободят тази страна от Запада. И ако е необходима нова война, за да се избавим от капиталистите, ние сме готови пак да направим тази саможертва.

— Знаете, че не е вярно. Тези дни са отминали.

Полковник Манг се върна на темата за изправянето на двама ни със Сюзан пред наказателния отряд, която го караше да се чувства по-самоуверен, и отново насочи вниманието си към мен.

— Във вторник рано сутринта сте напуснали Хюе с мотор и в сряда късно вечерта сте пристигнали в Диен Биен Фу, където сте отседнали в мотел „Диен Биен Фу“.

— Точно така.

— И в четвъртък сутринта сте посетили бойните полета, където сте казали на екскурзовода, че сте канадски историци и струва ми се, биолози.

— Казах „кънектикътски историци“.

— Какво е това?

— Кънектикът. Част от Съединените щати.

Манг като че ли се обърка, затова прибавих:

— Щатът на индийското орехче.

Той остави думите ми без коментар и продължи:

— По-късно същия ден сте пристигнали с мотор в село Бан Хин и отново сте се представили за… историци.

Премълчах.

— Госпожица Уебър казала на един човек на селския пазарен площад, че сте канадци. Защо се представяхте за канадци?

— Някои хора не обичат американците. Всички обичат канадците.

— Аз не обичам канадците.

— Колко канадци познавате?

Той разбра, че го принуждавам да смени темата и че се опитвам да печеля време. Всъщност, ако имаше някаква вероятност да се измъкнем, тя зависеше от това дали Манг възнамерява да ни задържи повече от времето, след което може би щяха да ни търсят. Само че се чудех дали точно сега някой във Вашингтон, Сайгон или тукашното посолство наистина ще се загрижи за нас. Утре — да, тази вечер — може би не. Присъствието на приема при посланика, изглежда, не беше задължително. Ако се очакваше река На да носи трупа ми до този на господин Вин, отсъствието ми определено нямаше да направи впечатление. Замислих се дали да не изиграя нищожното си асо, обаче инстинктът ми подсказваше, че полковник Манг не е готов за това.

— Защо отидохте в Бан Хин? — попита ме той.

— Знаете защо.

— Зная. Но честно казано, не откривам смисъл в посещението ви при Тран Ван Вин. Така че можете да ми го обясните.

Имаше пет имена, които тази вечер не исках да чувам от полковник Манг: господин Тук, господин Кам, господин Ан, господин Юен и Тран Ван Вин. Вече бе споменал три от тях. Що се отнасяше до Тран Ван Вин, какъвто си беше верен другар, той напълно бе съдействал на полковника, обаче не беше успял да му обясни много. Повече се безпокоях за господин Ан и господин Юен, които бяха допуснали грешката да си пъхнат главата в торбата заради американците, също като двайсет милиона южновиетнамци през войната. Тия хора не си взимаха поука. Във всеки случай въпросните две имена още не бяха изскочили, ала вече разбирах методите на разпит на полковник Манг и знаех, че прескача някои моменти и пази най-хубавото за накрая.

Той започваше да губи търпение и повтори:

— Навярно ще можете да ми обясните целта на посещението си при господин Вин.

— Убеден съм, че господин Вин ви е съобщил целта на посещението ми.

— Той ми разказа за вас по телефона, но нямах възможност лично да разговарям с него. — Полковник Манг си погледна часовника. — Би трябвало скоро да пристигне със самолет и тогава по-подробно ще обсъдя въпроса с него. Засега ми кажете защо сте го посетили.

— Добре, ще ви кажа. — Като максимално се придържах към истината, изложих на полковник Манг същата версия за писмото, която бях представил на Тран Ван Вин: за Американските ветерани от Виетнам, семейството на лейтенант Уилям Хайнс, очевидното убийство на лейтенанта от неизвестен капитан — нямаше смисъл да споменавам за вицепрезидента на Съединените щати — и че съм обещал на семейство Хайнс да проуча случая, докато съм на носталгично пътуване във Виетнам.