Нелсън Демил - На север

Той продължително ме изгледа.

— Ако с нещо незначително успея отново да направя вашата страна противник на моята, и аз, и други хора ще сме много щастливи. — Манг противно се усмихна. — Мисля, че открих начин да го постигна. Естествено, говоря за съдебен процес и екзекутиране на един така наречен американски турист и една така наречена американска бизнес дама или за убийство, или за противодържавна дейност, или и за двете.

Стори ми се, че има предвид нас, затова му напомних:

— Не само нашето правителство ще ви държи отговорен, но и вашето.

— Това не е ваша грижа, господин Бренър. Имате си други проблеми.

Полковникът замълча за миг, навярно замислен за моите и, надявах се, за своите потенциални проблеми.

— Когато се срещнахме в Куанг Три — каза той, — ние разговаряхме за посещението ви в Хюе, липсващото време от пътуването ви от Натранг до Хюе, дръзкото ви отношение към полицая в Хюе и по други въпроси, свързани с партньорите на госпожица Уебър. Освен това обсъдихме посещението ви в долината А Шау и Ке Сан и контактите ви с планинските племена. Смятам, че вече разполагам с достатъчно доказателства, за да ви арестувам.

— А аз смятам, че тормозите американски ветеран и видна американска бизнес дама поради политически й лични съображения.

— Нима? Тогава трябва да продължим разговора си докато и двамата не променим мнението си. Как напуснахте Хюе?

— Напуснахме Хюе с мотор и както ви е известно, по същия начин пристигнахме в Диен Биен Фу.

— Да, и по пътя станахте канадци.

Не отговорих.

— Откъде взехте мотора?

— Купих го.

— От кого?

— От един човек на улицата.

— Как се казваше?

— Нгуен.

— Търпението ми се изчерпва.

— Не може да изчерпите нещо, което не притежавате.

Това му хареса и той се усмихна.

— Струва ми се, че зная откъде сте взели този мотор.

— Тогава е излишно да ме питате.

Полковник Манг се вторачи в мен.

— Всъщност не зная. Но зная следното: преди с госпожица Уебър да си тръгнете от тук, ще настоявате да ми го кажете.

Значи засега нищо не заплашваше господин Юен, алчността на Гъзаря го беше вкарала в неприятности и господин Кам бе мъртъв или се криеше. Оставаше господин Ан, който, надявах се, щастливо се беше завърнал при семейството си в Лос Анжелис.

— Къде спряхте по време на двудневното си пътуване с мотор до Диен Биен Фу? — продължи разпита Манг.

— Спахме в гората.

— Възможно ли е да сте пренощували в планинско село?

Пак се връщахме на темата за планинците.

— Струва ми се, че щях да си спомням — отвърнах аз.

Той ме погледна внимателно.

— Двама войници са били убити на шосе номер двеста и четиринайсет близо до лаоската граница. Единият е застрелян в гърдите с американски автоматичен пистолет колт четирийсет и пети калибър. — Манг се вторачи в мен така, като че ли смяташе, че може да зная нещо по въпроса. — По това време вие сте се намирали в този район.

— Не зная къде е шосе номер двеста и четиринайсет, но пътувах по магистрала номер едно до шосе номер шест за Диен Биен Фу — без да извръщам очи, отвърнах аз. — А сега ми казвате, че съм бил на номер двеста и четиринайсет и ме обвинявате, че съм убил двама войници. Дори няма да отговоря на такова абсурдно обвинение.

Той продължаваше да ме гледа.

— Ние ви придружихме доброволно, за да ви отговорим на няколко въпроса — напомних му аз. — Съвсем скоро ще решим, че ни задържате против волята ни и вие, господин полковник, чието име е известно в нашето посолство, ще трябва да обясните отсъствието ни. — На мен ми прозвуча добре, ала не и на полковник Манг.

Той се усмихна.

— Не ме слушате, господин Бренър. Не ме интересува нито вашето посолство, нито правителството ви. Всъщност всеки конфликт ме радва.

— Определено ще се стигне до там, господин полковник.

— Губите ми времето. — Манг погледна Сюзан. — Разбирам, че ви пренебрегвам.

— Всъщност аз ви пренебрегвам.

Той се засмя.

— Струва ми се, че не ви харесвам.

— Така е.

— Защо? Заради онези снимки ли? Или защото подобно на повечето си сънародници изпитвате чувство на расово превъзходство над виетнамците?

Намесих се.

— Чакайте, този разпит е…

— Не разговарям с вас, господин Бренър. Но ако разговарях, щях да ви попитам колко пъти сте използвали расистки думи и изрази като „жълтур“ и „дръпнати очи“. Колко?

— Сигурно много. Но не и през последните двайсет и пет години. Сменете темата.

— Тази тема ме интересува. — Полковникът се обърна към Сюзан. — Защо сте във Виетнам?