Нелсън Демил - На север

— Върви по дяволите!

Полковник Манг запази самообладание и реших, че не иска да участва в състезание по надвикване пред хората си, които сигурно не разбираха, че Сюзан го праща по дяволите.

Манг ни измери с поглед.

— Изглежда, сте прекарали известно време в провинцията.

Не отговорихме.

— Къде ви е багажът? — попита ме той.

— Откраднаха го.

— Нима? А откъде взехте тези дрехи, които не бяха в багажа ви?

— Купихме ги.

— Защо?

— Защо не?

— Виждам и синя боя от планински шалове по лицата и ръцете ви. Струва ми се, че сте се опитвали да се дегизирате.

— Като какви?

— Не ми харесват отговорите ви, господин Бренър.

— На мен пък не ми харесват вашите въпроси.

— И никога не са ви харесвали. — Той смени темата. — Резервацията ви в „Метропол“, господин Бренър, е за утре. Защо пристигате един ден по-рано?

— Вижте, господин полковник, имаме покана… — започна Сюзан.

— По-късно — прекъснах я аз. Приемът в резиденцията на посланика беше асо, което можеше да се изиграе само веднъж, и моментът не бе подходящ.

Тя ме разбра.

— Утре рано сутринта имаме среща в посолството.

— С кого?

— С търговския представител.

— За какво?

— За търговия естествено.

Виетнамецът я изгледа сурово.

— Направих някои проверки и установих, че вие също имате резервация в „Метропол“, но за днес.

Полковник Манг разполагаше с повече информация за маршрута на госпожица Уебър от мен. За да съм честен обаче, в Натранг тя ми беше споменала нещо за командировка в Ханой, макар че вече не вярвах да е свързана с търговския представител.

Полковник Манг се наслаждаваше на собствения си сарказъм.

— Тъй като господин Бренър няма стая за тази нощ, предполагам, че ще го приемете в своята, но това ще остави впечатление за неблагоприличие.

— Върви по дяволите — предложи му пак Сюзан.

Беше време да видя дали тоя тип лови риба, ходи на лов или поставя капани.

— Оценявам, че сте си направили труда да ни посрещнете в Ханой, господин полковник — казах му, — и ако няма нищо друго, ние ще си вървим.

Той не отговори.

— Плашите туристите — прибавих аз.

— Нима? Но изглежда вие не се плашите.

— Ни най-малко.

— Има време. Някога идвали ли сте в Ханой, господин Бренър?

— Не, но мои приятели са прелитали от тук през войната, макар че не са се отбивали. — Добър удар.

Полковникът се усмихна.

— Всъщност някои се отбиваха и бяха настанени в хотел „Хилтън“.

Не беше зле. Обичам състезанията по вбесяване. Бе мой ред, затова казах:

— Исках да разгледам Военновъздушния музей, обаче ми съобщиха, че нямало какво да се види.

— А искате ли да разгледате министерството на държавната сигурност?

— Благодаря, вече видях онова в Сайгон.

— В Хошимин.

— Както и да е. — Той, изглежда, не бързаше да изпълни заплахата си или добре се забавляваше тук на улицата. Във всеки случай аз го осведомих: — С госпожица Уебър се обадихме на дежурния в посолството, за да съобщим за пристигането си в Ханой. Навярно с вас бихме могли да поговорим утре. Да речем, коктейл в шест, в бара на „Метропол“. Съгласен ли сте?

Той се втренчи в мен на слабата светлина.

— Не сте се обаждали във вашето посолство. Разбирам, че според вас се влияя от дипломатически съображения. Но ще ви кажа следното, господин Бренър: ако остана за петнайсет минути насаме с вас и госпожица Уебър, ще докажа, че двамата представлявате вашето правителство и действате срещу моята страна.

— Бихте ли се конкретизирали?

— Ще се конкретизирам в стаята за разпити.

Изглежда, бяхме в безизходица. Аз исках да отида в петзвезден хотел, а полковник Манг искаше да ме прати в затвора. Но също така искаше да се убеди, че не проваля кариерата си, затова си приказвахме на улицата и той чакаше аз или Сюзан да издрънкаме нещо, което да оправдае арестуването ни. И на мен ми се е случвало да изпадна в същата ситуация, обаче не му съчувствах особено.

Полковник Манг имаше решение на проблема.

— Бих желал двамата доброволно да ме придружите в министерството на държавната сигурност, за да си поговорим.

Хиляди пъти бях казвал същото на заподозрени и повечето от тях изобщо не се прибираха вкъщи.

— Шегувате се — отвърнах аз. — Нали?

— Не. Не се шегувам.

— Прозвуча ми като шега.

Манг или се смути, или се ядоса, че отхвърлям поканата му.

— Ако дойдете доброволно, ви обещавам, че ще можете да си тръгнете след един час.

— Казахте, че ви трябват само петнайсет минути с нас — напомни му Сюзан.