Нелсън Демил - На север

Вече добре познавах полковник Манг и виждах, че е страшно бесен. Забелязах също, че Сюзан го вбесява повече от мен. Едва ли между нас с него имаше някаква връзка, обаче бях сигурен, че мрази Сюзан. Поради тази и ред други причини не исках тя да попада в лапите му…

— Имам едно предложение, господин полковник — казах му. — Закарайте ни в посолството и оставете госпожа Уебър да влезе вътре. После доброволно ще дойда с вас в министерството.

Не му трябваше много време, за да отговори.

— Не.

Сюзан се присъедини към него.

— Не, където и да идем, отиваме заедно.

Никой не искаше да ми съдейства, затова казах на полковник Манг:

— Добре, тогава ни оставете да се обадим на дежурния в посолството и да му съобщим, че сме пристигнали в Ханой, че полковник Нгуен Куи Манг иска да ни зададе няколко въпроса и че ще го придружим в министерството на държавната сигурност. Доброволно естествено. Можете да слушате разговора.

Той поклати глава.

Полковник Манг не можеше да се пазари. Или си мислеше, че не му се налага.

— Добре, господин полковник, предложенията ми се изчерпаха. — Хванах Сюзан за ръка и му казах: — Приятна вечер.

Виетнамецът изгуби самообладание, за миг забрави английски и извика:

— Дунг лай!

Отново се задъхваше и след като го бяхме предизвикали, трябваше да направи нещо. Той поговори с мъжа на предната дясна седалка, който слезе от колата и отвори задната врата. Надявах се полковник Манг да си тръгва, ама де такъв късмет. Манг погледна през рамо, за да се увери, че всички американски туристи са влезли в хотела, и ни заповяда:

— Качете се в колата.

Не мръднахме от местата си. Той се усмихна.

— Страх ли ви е?

— Не. А вас?

— Защо да ме е страх? Качете се в колата.

— Някой трябва да насочи оръжие срещу нас, за да ни принуди да се качим — заявих аз.

Той разбра и кимна. Каза нещо на мъжа до седана, който с удоволствие насочи пистолета си срещу нас.

Отново хванах Сюзан за ръка и двамата се настанихме на задната седалка. Манг седна отпред, другият остана на тротоара.

Потеглихме в мълчание по улиците на Стария град и след няколко минути намалихме пред хотел „Метропол“, огромна внушителна сграда, чието истинско място беше в Париж.

Помислих си, че полковник Манг е променил решението си.

— Благодаря, че ни докарахте.

Той се завъртя на седалката.

— Исках да видите къде няма да пренощувате.

Гадняр.

Колата продължи на запад през Стария град. Само за да се уверя, че тия хора не са пълни идиоти, натиснах дръжката на вратата, обаче беше заключена.

От тежко положението бе станало страшно и не проявяваше признаци на подобрение. Анализирах възможностите, но не ми оставаше друго, освен да премина към насилие, за което бях готов. Не виждах Манг да има оръжие, само че шофьорът имаше, следователно първо трябваше да обезвредя него. Хвърлих поглед през задния прозорец и видях, че ни следва втора кола. Налагаше се да взема решение, както ме бяха учили в казармения курс по бягство от плен, дали е възможна физическа съпротива и ако е възможна, какви ще са последствията от неуспешен опит. Понякога усложняваш дребен или среден проблем, като извиеш нечия шия, друг път го решаваш. Всичко зависи от това какъв е краят на пътуването.

Обмислих всичко това, като взех предвид втората кола и факта, че със Сюзан не сме репетирали координиран опит за бягство.

На поредния завой се наведох към нея и прошепнах:

— Оръжие?

Тя поклати глава.

— Просто се пошегувах.

— Не разговаряйте — заповяда Манг.

Завихме в тясна, зле осветена улица, която според табелите се казваше „Йет Киеу“, и спряхме пред голяма пететажна сграда в колониален стил. Втората кола спря зад нас.

Полковник Манг взе едно дипломатическо куфарче от седалката и безмълвно слезе.

Сюзан ме сръга и тихо рече:

— Приемът при посланика, Пол. Тая вечер ли беше? Пол…

— Изиграй асото само когато се налага.

Тя ме погледна.

— Струва ми се, че се налага.

Двама мъже от втората кола дойдоха и отвориха задните врати. Слязохме и не особено любезно ни придружиха до входа на министерството на държавната сигурност, където стоеше полковник Манг.

Пазачът отвори вратата и полковникът влезе, последван от нас със Сюзан и двете горили.

Просторното фоайе беше много занемарено и ми напомни за своя сайгонски аналог. Имаше неколцина униформени и цивилни, които ни погледнаха така, като че ли не виждат чак толкова много бели туристи в министерството, но им се иска да виждат повече.