Нелсън Демил - На север

Полковник Манг ни заведе при един стар асансьор и когато петимата се качихме, каза нещо на оператора.

Слязохме на четвъртия етаж, който бе слабо осветен и мръсен. От едната страна на коридора имаше затворени врати и иззад една от тях чух мъжки мъчителен вик, последван от шамар и отново вик. Друга врата беше леко открехната и отвътре се носеше женски плач.

Полковник Манг сякаш не забеляза нищо, както и двете горили. Предполагам, че бяха свикнали, все едно това бе нормалният шум на четвъртия етаж.

Полковникът отвори една от вратите и докато влизаше вътре, зърнах на пода проснат гол мъж, целия окървавен. Зад бюрото седеше униформен, пушеше и четеше вестник.

Полковник Манг каза нещо на униформения и затвори вратата, после се обърна към нас и ни осведоми:

— Стаята е заета.

Ние със Сюзан се спогледахме и разбрах, че и тя е видяла сцената. Повечето хора никога не са виждали такова нещо и си спомних първото си сражение, мъртвите и умиращите навсякъде около мен — просто не приемаш действителността и така се справяш с нея.

Полковник Манг намери свободна стая и влязохме.

Помещението нямаше прозорци и вътре беше топло. От тавана висеше гола електрическа крушка. В средата имаше бюро, стол и две дървени табуретки.

Манг остави фуражката и дипломатическото си куфарче на бюрото, седна и запали цигара. После ни посочи табуретките.

— Седнете.

Останахме прави.

На пода имаше стар паркет, лекьосан с нещо кафеникаво-червено. От помещението зад себе си чух викове, последвани от блъскане в стената.

Полковник Манг изглеждаше съвсем невъзмутим, като че ли боят в полицейския участък не беше нещо по-различно от взимането на отпечатъци и снимането на арестанти.

— Хората, които не съдействат по време на разпит, отиват в мазето, където винаги получаваме пълно съдействие и където не ви канят да седнете — отбеляза той и отново посочи с ръка. — Седнете.

Двете горили зад нас изритаха табуретките в краката ни и ни натиснаха да седнем.

Полковник Манг дълго ни наблюдава, после каза:

— Причинихте ми много главоболия. — И прибави: — Провалихте ми празника.

— И вие не ми направихте почивката много забавна — отвърнах аз.

— Млъкнете.

Без да пита, Сюзан извади цигарите си и запали. Манг не обърна внимание, сякаш пушенето беше едно от неотменните права на виетнамските затворници.

Всички мълчахме, докато двама от нас пушеха. Горилите зад мен дишаха тежко. Инстинктът ми подсказваше, че със Сюзан сме попаднали в затруднение. Най-големите ни проблеми, разбира се, бяха двете мъртви ченгета на магистрала 1 и двамата убити войници на шосе 214. Фактът, че по време на инцидентите двамата сме се намирали в района на местопрестъплението можеше да е чиста случайност, обаче Манг едва ли щеше да ни повярва. После идваше господин Кам, нашият шофьор, когото трябваше да убия. Истината бе, че навярно щяха да ни изправят пред наказателния взвод за убийство и правителството на САЩ с нищо не можеше да ни помогне.

Манг ни гледаше, ние също го гледахме на светлината на висящата крушка.

— Да започнем отначало — каза той и дръпна от цигарата си. — Най-после открих как сте пътували от Натранг до Хюе. Господин Тук много ми помогна, когато го посетих в туристическата му агенция.

За пръв път изпитах истински страх.

— Е, господин Бренър, вие сте наели частен автомобил, което ви беше казано да не правите…

Прекъснах го:

— Госпожа Уебър имаше право да пътува по какъвто начин желае. Аз бях само пътник.

— Млъкнете. И е шофирал Дуонг Ксуан Кам, който много подробно ми разказа за пътуването ви. — Полковник Манг се втренчи в мен. — Може би ще ми разкажете за него със свои думи, за да няма недоразумения.

От тия глупости заключих, че господин Кам или е умрял при разпит, без да признае, че е станал съучастник в убийство, или се крие, или бяга, за да си спаси живота.

— Убеден съм, че не мога да ви разкажа нищо повече от шофьора — отвърнах аз. — С госпожа Уебър през цялото време спахме.

— Вашият шофьор твърди друго.

— Какво по-точно?

— Ако ми зададете още един въпрос, господин Бренър, или вие, госпожице Уебър — заяви полковник Манг, — този разговор незабавно ще се премести в мазето. Ясен ли съм?

— Трябва да ви напомня, господин полковник, че нито госпожа Уебър, нито аз сме военнопленници в ханойския „Хилтън“, където през войната вашите сънародници са измъчвали стотици американци. Войната свърши, господин полковник, и вие ще отговаряте за действията си.