Нелсън Демил - На север

Групата се събра и вкупом напуснахме перона. Като че ли щяхме да се измъкнем, ала въпреки това затаих дъх.

Гарата представляваше съчетание от минало и настояще — виждах местата, където разрушенията от бомбардировките бяха закърпени с по-нов бетон. Държава, която е воювала, никога не изглежда същата, поне за хората, които си я спомнят отпреди.

Времето беше облачно и много по-топло, отколкото в планините. Тая страна се нуждаеше от един слънчев ден. Аз се нуждаех от един слънчев ден.

Отляво забелязах таксиметрова стоянка. Двама граничари и един цивилен наблюдаваха туристите, които се качваха на такситата.

Нашата група се насочи към автобус с надпис „Лъв Планет Туре“ и започна да се качва в него. Сюзан бе преди мен. Каза нещо на виетнамския екскурзовод и му подаде няколко банкноти, което го накара да се усмихне. Аз стигнах до виетнамеца и също му подадох петачка. Той отново се усмихна и кимна.

Качих се в автобуса. Шофьорът, който не познаваше никого от групата, не ми обърна внимание, обаче даже да беше, щях и на него да дам някой долар.

Рейсът можеше да побере четирийсетина души и имаше много свободни места, ала Сюзан се бе настанила до пътеката в съседство с жена на средна възраст с планински обеци. Седнах срещу нея и метнах раницата си на свободната седалка до прозореца. Чувах как товарят куфарите в багажното отделение под краката ми.

На туткавите американци им трябваше цяла вечност, за да се качат. Граничарите обикаляха навън, все още зяпаха снимките и продължаваха да търсят някого.

Най-после всички се качиха. Виетнамският екскурзовод беше последен.

— Добре, всички ли са тук? — попита той.

— Да — в един глас отговори групата.

Мразя туристическите групи, обаче алтернативата в този случай — полицейска кола — можеше да се окаже по-кофти, макар и не много.

Един граничар се приближи към рейса и се качи.

Наложи се да си завържа връзките на обувките. Сюзан направи същото. Междувременно жената до нея продължаваше да дудне и на ченгето сигурно да му се стори, че си приказва сама.

Чух, че екскурзоводът и граничарят разменят няколко думи и реших, че след секунди ченгето ще ме потупа по рамото. Хвърлих поглед към Сюзан и очите ни се срещнаха.

След цяла вечност, че и отгоре, се разнесе хидравличният звук от затваряне на врата. Секунди по-късно автобусът потегли. Въпреки това със Сюзан продължихме да си връзваме обувките, докато не напуснахме района на гарата.

Изправих се и казах на Сюзан:

— Здрасти, аз съм Пол. За пръв път ли си във Виетнам?

Тя затвори очи, отпусна глава назад и дълбоко си пое дъх. Жената до нея не преставаше да дрънка.

Автобусът се насочи на юг и залязващото слънце прати последните си лъчи през десните прозорци. Двамата си свалихме сините планински шалове и ги прибрахме в раниците си.

— Откъде си? — попитах я.

— Млъкни, моля те.

Жената до нея се обиди, млъкна и се обърна към прозореца.

— Извинете, говорех на тоя досадник — каза й Сюзан.

Американката се обърна към мен и ме изгледа строго. Екскурзоводът стоеше до шофьора с лице към пътниците. Видях, че ме наблюдава, погледите ни се срещнаха за половин секунда, после той се извърна.

Нямах представа какво го е накарало да си държи устата затворена, обаче сигурно до голяма степен се дължеше на страх — не от нас със Сюзан, а от ченгето. Приемането на няколко долара от извънредни пътници бе дребно престъпление. Укриването на бегълци, макар и неволно, можеше да му докара глоба, уволнение и арест. Тази страна се управляваше със страх. Бил съм в такива държави и това може да е и в полза, и в ущърб на властите. Този път беше в ущърб. Следващия можеше да не извадим такъв късмет.

Автобусът продължи по някаква широка улица и екскурзоводът каза:

— Сега приближава към моста „Чуонг Дуонг“ над Сонг Хонг — Червената река. Красива река. Прави снимки.

Всички надлежно снимаха моста и Червената река.

— Сега отива в Ханой — каза виетнамецът. — Квартал Хоан Кием — Стария град. Много красив. Прави снимки.

Пресякохме моста към Стария град. Тук улиците и тротоарите гъмжаха от народ, ала далеч не толкова много, колкото в Сайгон, а и на лицата на всички бе изписана мълчалива решителност, хората се движеха по-бавно и целеустремено. Напомниха ми за армия мравки.

Повечето сгради бяха във френски колониален стил, много старомодни и порутени, но все още притежаваха чар. По улиците имаше широколистни дървета и ако не бяха надписите на виетнамски, можех да си представя, че се намирам в някое френско провинциално градче, където предпочитах да съм.