Нелсън Демил - На север

— Честно казано, не зная дали му е известно, че има проблем. Със сигурност обаче е известно на други хора и ми се струва, че те ще информират господин Блейк в Ханой. Лошата новина, господин вицепрезидент, е следната: знаем, че сте убили трима виетнамци и един американски офицер във Виетнам. Добрата новина е, че сме овладели положението.

— Не са го овладели — поправих я аз.

— Предполага се, че е овладяно.

Влакът тракаше на изток към Ханой. Със Сюзан обсъдихме някои идеи и възможности и се опитахме да разработим план. Преструвах се, че й вярвам. Тя също се преструваше.

Постоянно имах чувството, че не се очаква да съм стигнал толкова надалеч и че Сюзан внася промени за личното ми присъствие. Обаче може би ме обземаше параноя. Навярно се очакваше да стигна до Банкок, където щяха да преценят какво съм открил и както се бе изразил господин Конуей, как да се отнесат с мен. Може би се очакваше Сюзан да стане свидетелка за или срещу мен. И може би моят приятел Карл, който беше загрижен за мен, щеше да ми е съдия.

— Ти ще ходиш ли в Банкок?

Сюзан не отговори.

— Ей, Сюзан?

— Да.

— Добре. Ако има вероятност да се наложи… да речем, да ме погребат с военни почести, преди да съм готов за това, хрумвало ли ти е, че и ти може да си в същото положение?

— Хрумвало ми е.

— Добре. — Оставих въпроса открит.

Пътувахме към изгряващото слънце, към Ханой, към края на операцията и към края на моя трети и определено последен мандат във Виетнам.

Влакът от Лао Кай бавно навлезе в северните предградия на Ханой и в 18:34 спряхме на гара „Лонг Биен“.

Пътуването от знойния порочен Сайгон ме бе отвело по бойните полета на Южен Виетнам, в сърцето на собствения ми мрак, и на север, за да стигна до някои открития и надявах се, до малко повече познание за самия мен.

Най-после бях сключил мир с това място, също като мнозина други, които бяха идвали тук, и като много мъже и жени от моето поколение, които не бяха стъпвали в тази страна, ала преди много години бяха преживели Виетнам.

И все пак в неочаквани мигове войната притежава способността да се появява в сънищата ни и да се натрапва в дните ни. И за Едуард Блейк бе настъпил един от тези моменти.

Ханой. Многозначително име за хората от моето поколение като Берлин и Токио за поколението на баща ми. През войната не минаваше седмица без репортаж за бомбардировка на Ханой. „Днес американски бомбардировачи нанесоха удар на три километра от центъра на Ханой срещу железопътен мост над Червената река, електростанция и вероятни вражески ракетни площадки.“ След пет-шест години това престанаха да са новини, освен за пилотите и хората на земята.

Пътниците около нас си събираха багажа и започваха да слизат от влака.

Със Сюзан останахме седнали и зяпахме перона. Навън имаше много униформени граничари, които наблюдаваха пътниците. Забелязах и цивилни ченгета — лесно се разпознават.

— Някои от тези хора държат снимки — казах на Сюзан.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Това не е необичайна гледка на гарите… не бива автоматично да приемаме, че търсят нас… обаче наистина следят само чужденците.

— Да. — Освен това смятах, че са им дали снимките от остров Пирамид, така че нямаше да ни познаят облечени. Всъщност някои ченгета, изглежда, повече се интересуваха от снимките, отколкото от пътниците.

— Хайде да се закачим за американската група от сутринта.

Изправихме се, смъкнахме раниците си и отидохме в шести вагон. Американската група тъкмо слизаше след своя виетнамски екскурзовод.

Докато се тътрехме към изхода, пред нас вървеше една виетнамка и Сюзан я заговори, после се обърна към мен. „Лонг Биен“ се намирала в далечен квартал на източния бряг на Червената река и трябвало да се прехвърлим на друг влак до Централна гара. Можело също да вземем автобус или такси.

Една от най-забележителните особености на Сюзан бе нейната права, дълга до раменете коса и тя ме помоли да я напъхам под яката на ватираното й яке.

Аз имам много забележителни особености, обаче не можех да ги скрия всички с шалове, без да привлека вниманието или да изчерпя шаловете, така че просто си увих един тъмносин на шията и брадичката.

— Когато слезем, се разделяме.

Слязохме на перона, разделихме се и се вмъкнахме в средата на групата от двайсетината американци и техния екскурзовод.

Сюзан бъбреше с хората наоколо, а аз поведох разговор с двама мъже, като не откъсвах поглед от ченгетата. Някои от тях ни наблюдаваха, обаче не проявяваха признаци да са ни познали.