Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Коя бензиностанция?

— Шел на Пико.

— Добре. Значи нямало ви е два часа, после се връщате тук и човекът е…

— Както го видяхте. Парализиран.

— И какво се е канел да ви даде?

— Нямам представа.

— Не открихте нищо в апартамента си?

— Не.

— Искате ли да ми кажете нещо друго?

— Не.

Нова дълга въздишка.

— Вижте, господин Евънс. Ако двама от познатите ми внезапно се парализират, определено бих се притеснил. Вие обаче изглеждате забележително спокоен.

— Повярвайте ми, не съм — каза Евънс.

Инспекторът го изгледа намръщено.

— Добре — каза накрая. — Позовавате се на адвокатската тайна. Трябва да ви кажа, че ми се обаждаха от Калифорнийския университет и от Центъра за контрол и превенция на болестите по повод на тази история с парализата. А след като имаме и втори случай, обажданията ще зачестят. — Той затвори бележника си. — Ще ви помоля да дойдете в управлението и да дадете писмени показания. Да кажем по-късно днес?

— Ще се опитам.

— В четири часа?

— Да. Добре.

— Адресът е на визитката. Просто попитайте за мен дежурния Паркингът е под сградата.

— Добре — каза Евънс.

— Довиждане — каза инспекторът и си тръгна.

Евънс затвори вратата след инспектора и се облегна на нея. Най-после беше останал сам. Обиколи бавно апартамента. Телевизорът още работеше, но с намален докрай звук. Погледна към дивана, където беше седял частният детектив. Вдлъбнатината от тялото му още се виждаше.

Имаше още половин час преди срещата си с Дрейк. Искаше обаче да разбере какво му е донесъл детективът. Къде ли го беше оставил? Евънс беше пробвал и четирите посоки на компаса, но детективът така й не му беше дал знак някоя от тях да е вярната.

Което означаваше какво? Че не го е донесъл? Че е някъде другаде? Или че който там го е парализирал, го е взел и то вече не е тук?

Евънс въздъхна. Така и не беше задал на детектива критичния въпрос — тук ли е въпросното нещо. Просто беше приел, че е тук.

А ако наистина беше тук? Къде можеше да е?

Север, юг, изток, запад. Нито една от тези посоки.

Което означаваше…

Какво?

Той поклати глава. Нещо не успяваше да се съсредоточи. Работата беше там, че парализата на частния детектив го беше разстроила повече, отколкото му се искаше да признае. Погледна дивана и вдлъбнатината. Човекът не можеше да помръдне. Сигурно се бе чувствал ужасно. А санитарите го бяха вдигнали като чувал с картофи, за да го сложат на носилката. И бяха разместили възглавничките на дивна.

Евънс оправи разсеяно дивана, сложи възглавничките на място, като ги отупваше да възвърнат формата си…

И усети нещо, пъхнато в процепа на една от калъфките. Мушна ръка вътре и измърмори:

— По дяволите!

След като вече го беше открил, му се струваше очевидно. Всяка от посоките е била погрешна, защото детективът бе искал Евънс да е придвижи към него. Бе седял върху донесеното, след като го бе пъхнал в една от възглавниците на дивана.

Лъскаво DVD.

Евънс го зареди в плейъра — появи се меню, списък от дати. Всичките от последните няколко седмици.

Евънс кликна на първата дата.

Появи се образ от конферентната зала на НФПР. Поглед отстрани, от ъгъла на помещението, на метър височина над пода. Сигурно бе записано от камера, скрита някъде в катедрата за говорещия. Ясно беше, че детективът е инсталирал камерата в деня, когато Евънс го беше видял в конферентната зала на НФПР.

В долната част на екрана имаше отброяващ времето код, цифрите примигваха. Евънс обаче не сваляше очи от самата картина: Николас Дрейк говореше с Джон Хенли от връзките с обществеността. Дрейк явно беше разстроен и жестикулираше бурно.

— Мразя глобалното затопляне — казваше той, всъщност почти викаше. — Мразя го и в червата. То е пълен провал.

— Но е прието — спокойно изтъкна Хенли. — От години. С него трябва да работим.

— Да работим с него? Само че то не действа — каза Дрейк. — Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше . И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.