Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Да.

— Но не си забравил молбата ми.

— Не съм, Ник.

— Сядай.

Евънс седна, а Дрейк се настани зад бюрото си.

— Слушам те.

— Открих откъде се е взела онази Клауза.

— Да?

— Да. Ти беше прав. Джордж наистина се е консултирал с адвокат.

— Знаех си! С кого?

— Външен човек, не е от нашата фирма. — Евънс говореше внимателно, придържаше се дословно към указанията на Кенър.

— Кой?

— За жалост, Ник, има документи. Чернови с ръкописни коментари на Джордж.

— Ох, мамка му! От кога?

— Отпреди половин година.

— Половин година!

— Явно Джордж е бил разтревожен още тогава за… някои неща. За групите, които подкрепя.

— Нищо не ми е казвал.

— И на мен — каза Евънс. — Избрал е външен адвокат.

— Искам да видя тази кореспонденция — каза Дрейк.

Евънс поклати глава.

— Адвокатът никога няма да го разреши.

— Джордж е мъртъв.

— Поверителността продължава и след смъртта на клиента. „Суидлър и Бърлин срещу САЩ“.

— Това са глупости, Питър, и ти го знаеш.

Евънс сви рамене.

— Да, но този адвокат играе по правилата. А аз определено превиших правата си дори с това, което ти казах досега.

Дрейк забарабани с пръсти по бюрото.

— Питър, делото Вануту отчаяно се нуждае от тези пари.

— Носи се слух, че може да не се стигне до процес — каза Евънс.

— Глупости.

— Защото данните не показват никакво покачване в равнището на Тихия океан.

— Аз бих внимавал с подобни изказвания — каза Дрейк. — Къде си го чул това? Защото то явно е дезинформация с източник индустриалните концерни, Питър. Няма съмнение, че морското равнище се покачва по целия свят. Доказвано е научно не един и два пъти. Самият аз преди няколко дни разгледах сателитните измервания на морското равнище — това е сравнително нов метод за подобни замервания. Сателитите показват покачване от няколко милиметра и то само за миналата година.

— Тези данни публикувани ли са?

— Не си спомням — каза Дрейк и го изгледа странно. — При мен дойде като осведомително резюме.

Евънс не беше планирал да задава такива въпроси. Те сякаш сами бяха излезли от устата му, по своя воля. Освен това с неохота си даде сметка, че го е казал скептично. Нищо чудно, че Дрейк го гледаше така.

— Нищо не искам да кажа — побърза да го успокои Евънс. — Просто се носят разни слухове…

— И си искал да провериш дали са верни — каза Дрейк и кимна. — Напълно естествена реакция. Радвам се, че привлече вниманието ми към това, Питър. Ще поговоря с Хенли и ще разберем откъде идва тази дезинформация. Разбира се, борбата ни край няма. Знаеш с какви неандерталци си имаме работа в Института за конкурентна инициатива, и във Фондация Хувър, и в Института Маршал. Групи, финансирани от десни радикали и малоумни фундаменталисти. Които, за жалост, разполагат с огромни средства.

— Да, разбирам — каза Евънс и стана. — Трябвам ли ти за нещо друго?

— Ще бъда откровен — каза Дрейк. — Не съм доволен. Какво — връщаме се на петдесетте хиляди седмично?

— При така стеклите се обстоятелства мисля, че нямаме друг избор.

— Тогава ще трябва да се справим някак — каза Дрейк. — Подготовката за процеса върви чудесно, между другото. Но сега трябва да насоча усилията си към конференцията.

— А, да. Кога започва?

— В сряда — каза Дрейк. — След четири дни. А сега ще ме извиниш, но…

— Разбира се — каза Евънс и излезе от кабинета. Беше оставил мобилния си телефон на масичката срещу бюрото на Дрейк.

Беше слязъл по всичките стълби до приземното ниво, когато се сети, че Дрейк изобщо не го беше попитал за шевовете на главата му. Всички други, с които бе разговарял днес, бяха подхвърлили по нещо за това, само Дрейк — не.

Разбира се, Дрейк имаше много работа покрай подготовката на конференцията. Право пред себе си Евънс видя конферентната зала на приземния етаж да се пръска по шевовете. Плакатът на стената гласеше: РЕЗКИТЕ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ — КАТАСТРОФАТА ПРЕД НАС. Двайсетина младежи се бяха струпали около голяма маса, на която имаше макет на вътрешността на голяма зала и заобикалящия я паркинг. Евънс поспря, обзет от любопитство.

Един от младежите поставяше дървени блокчета на паркинга вместо коли.

— Това няма да му хареса — каза друг. — Иска местата най-близо до сградата да са резервирани за телевизионните ванове, а не за автобуси.

— Оставих три места ей там за новинарите — каза първият младеж. — Това не е ли достатъчно?

— Той иска десет.

— Десет места? Той колко телевизионни екипа очаква да се появят на това нещо?