Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Имаш ли колан? — попита Кенър.

— Не…

— Шнола?

— Не.

— Нещо метално?

— Не! По дяволите, не!

Кенър се хвърли с цялата си тежест върху стъклената стена, после я ритна с пета, но без успех. Опита с вратата, но ключалката удържа.

— … десет секунди… — каза компютърният глас.

— Какво ще правим?! — попита обезумяла Сара.

— Събличай се.

— Какво?

— Бързо. — Самият той вече си смъкваше ризата, копчетата се разхвърчаха. — Хайде, Сара. Най-вече пуловера.

Беше облечена с пухкав пуловер от ангора и разсеяно си помисли, че е подарък от приятеля й, едно от първите неща, които й беше купил. Изсули го трескаво през главата си, после и тениската отдолу.

— Полата — каза Кенър. Беше останал по боксерки и си събуваше обувките.

— Какво…

— Има цип!

Тя побърза да свали полата си, но пръстите не я слушаха. Накрая остана по сутиен и гащички. Стана й студено. Компютърният глас отброяваше последните секунди.

— Десет… девет… осем…

Кенър просваше дрехите върху двигателя. Полата й също се озова там. Пуловера от ангора разстла най-отгоре.

— Какво правиш?

— Лягай — каза той. — Легни по корем на пода — възможно най-плътно — и не мърдай!

Тя притисна тялото си към студения цимент. Сърцето й биеше като полудяло. Въздухът трептеше. Тръпка пролази от тила й надолу по гръбнака.

— Три… две… едно…

Кенър се хвърли на пода до нея и първата светкавица изтрещя. Силата на удара беше невероятна, въздушен поток забърса тялото на Сара. Косата й се изправяше във въздуха, Сара вече не усещаше тежестта й на тила си. Нови светкавици — трясъкът беше ужасяващ, — жестока синя светлина, толкова ярка, че я виждаше дори със стиснати очи. Тя се притисна към пода, издиша докрай с надеждата да спечели още някой милиметър и с мисълта, че сега му е времето за молитва.

Само че в камерата изведнъж се появи друг вид светлина, по-жълта, трептяща, а с нея и остра задушлива миризма.

— Това е огън…

— Не мърдай! — изръмжа Кенър.

Все така се сипеха светкавици, все по-бързо и по-бързо, припукваха из цялата камера, но Сара видя с периферното си зрение, че купчината дрехи върху двигателя се е подпалила… а камерата се пълнеше с дим.

Помисли си: „Косата ми гори“.

И внезапно камерата се изпълни с мощни струи вода, светкавиците изчезнаха, а пръскачките по тавана засъскаха. Стана й студено; огънят угасна; циментът се намокри.

— Мога ли да стана?

— Да — каза Кенър. — Вече можеш да станеш.

През следващите няколко минути Кенър безуспешно се опитва да счупи стъклото. Накрая спря и се загледа втренчено в една точка; косата му бе прилепнала от водните струи.

— Не разбирам — каза той. — Камера като тази задължително трябва да има резервен механизъм, в случай че някой неволно се затвори вътре.

— Те заключиха вратата, нали видя.

— Да. Заключиха я отвън с катинар. Катинарът се слага, та никой да не влиза в камерата, когато е затворено. Но въпреки това трябва да има някакъв начин да се излезе оттук.

— И да има, не го виждам. — Трепереше цялата. Имаше изгаряне на рамото и я болеше. Бельото й беше мокро. Не страдаше от прекалена скромност, но й беше студено, а той говореше ли, говореше…

— Просто трябва да има начин да се излезе… — Заобръща се бавно и заоглежда камерата.

— Стъклото не може да се счупи.

— Да — каза той. — Не може. — Но това, изглежда, му подсказа нещо. Наведе се и заоглежда внимателно рамката на стъклото, прокара пръсти по нея, Сара го гледаше й трепереше. Пръскачките още работеха и обливаха камерата с вода, вече й стигаше до глезените. Не разбираше как Кенър може да е толкова съсредоточен, толкова решен да…

— Проклет да съм — каза той. Бе хванал едно малко резе под нивото на покачващата се вода. Намери още едно в другия край на рамката — и дръпна и двете. После бутна рамката, тя се завъртя на пантите в центъра си и се отвори.

Кенър пристъпи във външното помещение и се засмя:

— Нищо работа. — Подаде й ръка. — Мога ли да предложа сухи дрехи?

— Благодаря — каза тя и пое ръката му.

Умивалните на МТСИ определено не бяха върхът, но Сара и Кенър се подсушиха криво-ляво с хартиени кърпи, намериха топли работни комбинезони и Сара се почувства значително по-добре. Разгледа се внимателно в огледалото и установите е изгубила пет-шест сантиметра коса отляво. Краищата бяха неравни и почернели.

— Можеше да е по-лошо — каза тя и си помисли, че за известно време ще трябва да си връзва косата.