Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Кенър се погрижи за рамото й — каза, че изгарянето било само първа степен, от най-леките, плюс един-два мехура. Наложи го с лед, като й обясни, че изгарянията всъщност не били термични наранявания, а неврологична реакция на тялото, и че ако се приложи лед през първите десет минути, тежестта на изгарянето намалява рязко, защото се притъпява чувствителността на нервните окончания и така се предотвратява реакцията. Така че, ако ще ти излизат мехури, навременното изстудяване им пречело да се появят.

Тя спря да го слуша. Не можеше да види пострадалия участък от кожата си, така че нямаше друг избор освен да се довери на Кенър. Но започваше да я боли. Той намери аптечка и й подаде аспирин.

— Аспирин?! — възкликна Сара. — Той е вреден!

— Все е по-добре от нищо — каза Кенър. — В интерес на истината, повечето хора може и да не го знаят, но аспиринът наистина е вълшебно лекарство, болкоуспокояващата му сила е по-голяма от тази на морфина, освен това действа противовъзпалително, понижава температурата…

— Не сега — каза тя. — Моля те. — Просто не беше в състояние да изтърпи поредната му лекция.

Той не каза нищо, само й бинтова рамото. Изглежда, и това му идеше отръки.

— Има ли нещо, което не можеш да правиш? — попита тя.

— О, има, и още как.

— Какво например? Не можеш да танцуваш?

— Не, мога да танцувам. Но никак не ми вървят езиците.

— Какво облекчение. — Самата тя лесно учеше чужди езици. Беше учила една година в Италия и владееше доста добре италиански и испански. Учила беше дори китайски.

— Ами ти? — попита я Кенър. — Теб в какво не те бива?

— В отношенията — каза тя. Гледаше се в огледалото и подръпваше почернелите краища на косата си.

Докато се качваше по стълбите към апартамента си, Евънс чуваше звука на телевизора. Стори му се по-силен отпреди. Чуваха се аплодисменти и смях. Някакво шоу с публика в студиото.

Отвори вратата и влезе в дневната. Частният детектив от двора седеше на дивана с гръб към него и гледаше телевизия. Беше си свалил сакото и го бе преметнал на един стол. Ръката си беше отпуснал небрежно върху облегалката на дивана. Пръстите му барабаняха нетърпеливо.

— Виждам, че сте се настанили удобно — каза Евънс. — Доста е високо, не мислите ли? Бихте ли намалили малко?

Мъжът не отговори, просто продължи да гледа телевизия.

— Не ме ли чухте? — каза Евънс. — Намалете го, ако обичате.

Мъжът не помръдна. Само пръстите му се движеха в бърз ритъм по облегалката на дивана.

Евънс мина пред него.

— Вижте, не ви знам името, но…

Не довърши. Детективът така и не обърна поглед към него, а продължаваше да се взира неподвижно в телевизора. Нито една част от тялото му не помръдваше. Беше неподвижен, вдървен. Очите му не се движеха. Дори не мигаха. Само пръстите му се движеха върху облегалката. Почти конвулсивно. В спазъм.

Евънс застана право срещу него.

— Какво ви е?

Лицето на мъжа беше безизразно. Очите му гледаха напред, право през Евънс.

— Господине?

Детективът дишаше плитко, гърдите му едва се повдигаха. Кожата му имаше сивкав цвят.

— Можете ли да помръднете? Какво е станало?

Нищо. Мъжът не помръдваше.

„Точно като при Марго“, помисли си Евънс. Същата вдървеност, същата липса на реакция. Вдигна телефона, набра 911 и помоли да пратят линейка.

— Така, линейката скоро ще е тук — каза той на мъжа. Частният детектив не реагира видимо, но дори и така Евънс остана с впечатлението, че го чува и че е в пълно съзнание някъде дълбоко в застиналото си тяло. Но в крайна сметка можеше само да гадае.

Огледа стаята за нещо, което да му подскаже какво се е случило. Само че апартаментът изглеждаше съвсем нормално. Един стол в ъгъла като че ли беше местен. Миризливата пура на детектива беше на пода в ъгъла, сякаш се беше търкулнала там. Беше прогорила малка дупка в края на килима.

Евънс я вдигна, занесе я в кухнята, подържа я под чешмата и я хвърли в кошчето. После му хрумна нещо. Върна се при мъжа.

— Щяхте да ми носите нещо…

Никакво движение. Само пръстите върху облегалката на дивана.

— Тук ли е?

Пръстите спряха. Или почти спряха. Все още се движеха леко. Но усилието беше очевидно.

— Можете ли да контролирате пръстите си? — попита Евънс.

Раздвижиха се, после спряха отново.

— Значи можете. Добре. Така — тук ли е нещото, което искахте да ми покажете?

Пръстите помръднаха.

После спряха.

— Приемам го за „да“. Добре. — Евънс отстъпи назад. Чу се слабият звук на приближаваща сирена. Линейката щеше да пристигне след броени минути. — Ще тръгна в една посока, и ако е вярната, мръднете пръсти.