Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Кенър не искаше да убива човека, скрил се под камиона. Досега не беше залавян член на ПОФ, а този изглеждаше потенциален кандидат да е първият. По гласа му Кенър познаваше, че е уплашен. А и гласът звучеше младежки — някое хлапе на двайсетина години. Сигурно бе потресен от смъртта на приятеля си. И определено не се оправяше добре с автомата.

Освен това със сигурност го беше страх, че ще умре. Може и да не беше вече толкова уверен в каузата си.

— Излез — извика Кенър. — Излез и няма да ти направя нищо.

— Да го духаш! — отвърна онзи. — Кой си ти бе, шибаняк такъв? Какъв ти е проблемът бе, смотльо? Не разбираш ли? Ние се опитваме да спасим планетата.

— Нарушавате закона — каза Кенър.

— Ха, законът — презрително изсумтя онзи. — Законите обслужват корпорациите, които замърсяват природата и тровят хората.

— В момента вие убивате хора — каза Кенър. Изтрещя гръмотевица и зад черните облаци просветна мълния. Този разговор посред буря беше нелеп.

Но пък си струваше да спипа тоя тип жив.

— Никого не убивам — каза младежът.

— Убиваш малки деца — каза Кенър. — В парка. Убиваш семейства, излезли на пикник.

— Невинните жертви са неизбежни при осъществяването на социална промяна. Историята ни учи на това.

Кенър можеше само да гадае дали този тип наистина си вярва, дали са го надъхали в колежа, или просто му се е размътил мозъкът от страх. Или пък се опитва да размъти неговия мозък…

Погледна надясно, под джипа. И видя два крака. Някой заобикаляше джипа, за да му излезе в гръб.

О, по дяволите! Прицели се и стреля, право в глезена на човека от другата страна на джипа. Той изкрещя от болка и падна по гръб — Кенър го виждаше изпод колата. Не беше млад — може би на четиридесет или четиридесет и пет. С брада. Носеше автомат и се претърколи по корем да стреля…

Кенър стреля два пъти. Главата на мъжа се килна рязко назад, той изпусна автомата и повече не помръдна, тялото му замря изпружено в тревата.

Младежът под камиона пак започна да стреля. Куршумите летяха напосоки. Няколко се забиха в джипа. Кенър лежеше в тревата, заровил лице в пръстта.

Когато стрелбата спря, извика:

— Последен шанс!

— Майната ти!

Кенър чакаше. Проточи се дълго мълчание. Кенър слушаше дъжда. Валеше все по-силно.

Чакаше.

Онзи изкрещя:

— Чу ли ме бе, педераст такъв?

— Чух те — каза Кенър и стреля.

„Това си е истински порой“, мислеше си Евънс, докато стискаше волана. Дъждът се изливаше на пелени. Чистачките работеха на пълни обороти, но и така Евънс почти не виждаше пътя напред.

Беше намалил скоростта до осемдесет, а после и до шейсет километра в час. Сега караше с петдесет. Пикапът отзад също беше намалил. Не беше въпрос на избор.

Подмина няколко коли — всичките бяха отбили встрани от пътя и чакаха бурята да отмине. Както постъпват разумните хора.

Шосето плуваше във вода и всяко по-ниско място се беше превърнало я в езеро, я в бързоструен поток. На места не можеше да прецени колко е дълбока водата, а не искаше да намокри двигателя. Форсираше, за да го опази сух.

Не се виждаха никакви пътни знаци. Беше тъмно почти като през нощта и фаровете му бяха включени, но не помагаха особено. Виждаше се само няколко метра напред.

Погледна към Сара, но тя седеше безучастно и се взираше напред. Не помръдваше, не говореше. Зачуди се дали е добре.

Понякога виждаше светлините на пикапа в страничното огледало, понякога — не. Толкова беше силен дъждът.

— Мисля, че вече сме близо до парка — каза той. — Но не съм сигурен.

Предното стъкло започваше да се изпотява. Той го изтри с ръкав. Сега се виждаше малко по-добре. Намираха се на върха на малко възвишение и шосето се спускаше към…

— О, мамка му!

— Какво? — попита Сара.

— Виж.

В подножието на хълма течеше цяла река.

Евънс нямаше представа колко е дълбока. Може би не много.

— Питър — каза Сара. — Защо спря?

— Не знам дали мога да мина — каза той. — Не знам колко е дълбоко…

„Петнайсет сантиметра вода могат да отнесат лека кола“.

— Нямаш избор.

В страничното огледало се появиха светлините на синия пикап. Евънс подкара надолу. Държеше под око огледалото, за да знае какво прави пикапът. Намали като тях, но не спря, а ги последва по нанадолнището.

— Стискай палци — каза Евънс.

— Стискам и на краката.

Джипът навлезе във водата. Тя се разплиска от двете му страни — пръските стигаха до прозорците, — загъргори под шасито. Евънс с ужас си помисли, че двигателят ще угасне, но поне засега всичко беше наред.