Майкъл Крайтън - Състояние на страх

11:29

— Мамо! Мамо! Брад ме удари! Мамо! Скарай му се!

— Хайде стига, деца…

— Брадли? Колко пъти трябва да ти казвам? Остави сестра си на мира!

Рейнджърът от аризонския пътен патрул Мигел Родригес стоеше до колата си и държеше под око пикника, който беше в разгара си. Вече беше единайсет и половина и децата започваха да огладняват. Започваха да се бият. Из целия парк барбекютата работеха на пълна пара, дим се издигаше към смрачаващото се небе. Някои от родителите попоглеждаха притеснено нагоре, но никой не се канеше да си тръгва. А и тук още не валеше, макар че откъм север долиташе грохот на гръмотевици.

Родригес погледна рупора на седалката на колата. Вече половин час чакаше агент Кенър да се обади по радиостанцията и да му каже да опразни парка.

Само че той още не се беше обадил.

А му беше дал изрични указания. Да не се извеждат хората от парк Маккинли, преди да му е дал знак.

Рейнджър Родригес не разбираше защо трябва да чака, но Кенър беше настоял. Казал бе, че е въпрос на национална сигурност. Родригес и това не разбираше. Как може един нищо и никакъв пикник в парка да е въпрос на национална сигурност?

Но беше получил заповед. Така че продължи да чака, нетърпелив и притеснен, като току поглеждаше небето. Дори когато по радиото съобщиха, че се очаква порой в източните окръзи от Кайента до Ту Ганс и Камп Пейсън — район, в който попадаше и Маккинли — Родригес продължи да чака.

Нямаше как да знае, че обаждането, което очаква, никога няма да дойде.

Питър Евънс си даваше сметка, че се е спасил единствено благодарение на лекия гъдел, който беше усетил, докато държеше радиостанцията в потната си ръка. Малко преди това беше стигнал до извода, че нещо кара светкавиците да ги следват навсякъде. Нищо не разбираше от наука, но все пак съобрази, че трябва да е нещо метално или електронно. Докато говореше с Кенър, беше усетил лек гъдел от устройството — и импулсивно го беше метнал в другия край на стаята. Радиото падна върху нещо като голямо менгеме, метално, приличаше на капан за мечки.

Светкавицата се стовари само миг по-късно, нажежена до бяло и ревяща, и Евънс се хвърли по очи върху мъртвата Сара. Докато ушите му звънтяха от грохота, за миг му се стори, че долавя в тялото под себе си някакво движение.

Побърза да се изправи и се закашля. Стаята беше пълна с дим. Отсрещната стена гореше, пламъците още бяха малки, но вече я облизваха. Погледна Сара. Беше синя и студена. Нямаше съмнение, че е мъртва. Сигурно си бе въобразил онова помръдване, но…

Стисна носа й и започна да й прави изкуствено дишане. Устните й бяха студени. Това го изплаши. Сигурен беше, че е мъртва. Горещи въглени и пепел летяха във въздуха. Трябваше да се махне, преди цялата сграда да е рухнала отгоре му. Обърка броенето, но нали все пак вкарваше въздух в дробовете й.

Нямаше смисъл. Пламъци заприпукваха около него. Той погледна нагоре и видя, че гредите по тавана са се запалили.

Обхвана го паника. Хукна към вратата и изскочи навън.

Поройният дъжд го намокри моментално — съвсем беше забравил за него. Това го вразуми. Погледна назад и видя Сара на пода. Не можеше да я остави така.

Изтича обратно в къщата, хвана я за ръцете и я извлече навън.

Отпуснатото й тяло беше изненадващо тежко. Главата й висеше, очите й бяха затворени, устата зееше. Мъртва си беше.

Пусна я в жълтата трева, коленичи и пак почна изкуственото дишане. Не знаеше колко време продължи да го прави — да издишва в устата й, да брои до пет, после пак. Една минута? Две? Може би пет. Безсмислено беше, но той продължаваше, защото по някакъв странен начин ритъмът облекчаваше собствената му паника, беше нещо, върху което да се съсредоточи. Клечеше под поройния дъжд на някакъв горящ изоставен град и не му оставаше друго освен…

Сара повърна. Тялото й внезапно се стегна и той я пусна сащисан. Последваха още няколко напъна на сухо, после жесток пристъп на кашлица.

— Сара…

Тя изстена и се размърда. Той я прегърна и я притисна към гърдите си. Дишаше. Но очите й бяха подбелени. Изглежда, беше в безсъзнание.

— Сара, събуди се…

Тя кашляше, тялото й се тресеше. Питър се зачуди дали няма да се задави и да умре.

— Сара…

Тя разтърси глава, отвори очи, погледна го и каза:

— О, Господи! Ще ми се пръсне главата.

Питър насмалко да се разреве.

Санжонг си погледна часовника. Дъждът се беше усилил, чистачките работеха на бързи обороти. Съвсем беше притъмняло и той караше на фарове.