Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Колата беше полегнала ниско, шасито стържеше по коловозите.

— Питър! — викна тя.

— Добре де, добре, остави ме поне да стигна до поляната.

— Нямаме толкова време.

Само че пътят се поизравни и джипът продължи по-бързо и излезе на поляната. Дъждовни капки опръскаха предното стъкло. Над тревата се виждаха покривите на дървени сгради, избелели от слънцето. С известно закъснение Сара си даде сметка, че това е град-призрак. Или изоставено миньорско селище.

Право пред тях имаше табела — „ОРОРАВИЛ, нас. 82“. Удари нова светкавица, Евънс за миг изгуби управление, блъсна знака с табелата и тя издрънча на земята.

— Питър, мисля, че бяхме дотук.

— Добре де, нека се приближа още малко…

— Веднага, Питър!

Той наби спирачки и двамата едновременно отвориха вратите. Сара се хвърли по корем на земята. Нова мълния падна толкова близо до нея, че горещата вълна я блъсна и тя се затъркаля. Ревът беше оглушителен.

Заобиколи джипа на четири крака и спря до задната страна. Евънс беше от другата му страна и викаше нещо, но тя не го чуваше. Огледа задната броня. Нищо нямаше там, никакво устройство.

Нищо нямаше.

Но не й остана време да мисли, защото нова светкавица удари до задницата на джипа, разклати го и задното стъкло се пръсна и я засипа с отломки. Тя овладя паниката си и запълзя, приведена максимално в тревата, към най-близката сграда.

Евънс беше някъде напред и й крещеше нещо. Само че тя не го чуваше през оглушителните трясъци. Молеше се само за още няколко секунди затишие преди следващата светкавица, само няколко…

Ръцете й докоснаха дърво. Дъска.

Стъпало.

Запълзя напред, като избутваше настрани високата трева, и ето че видя веранда, погледът й обхвана полуразрушена сграда, от стрехата се люлееше сивкава табела, толкова избеляла, че не успя да разчете надписа. Евънс беше вътре и тя запълзя бързо напред, без да обръща внимание на забилите се в ръцете й тресчици, а той крещеше ли, крещеше.

Най-после чу какво й вика толкова настоятелно:

— Пази се от скорпионите!

Бяха навсякъде по дървената веранда — миниатюрни, бледожълти, с вдигнати жила. Поне двайсетина. Движеха се изненадващо бързо, настрани като раци.

— Стани!

Тя се изправи и хукна, усещаше как скорпионите хрущят под подметките й. Нова светкавица удари покрива на сградата, събори табелата и тя падна на верандата сред облак прах.

Най-после вътре. Евънс стоеше с вдигнати юмруци и крещеше:

— Успяхме! Успяхме!

— Поне не бяха змии — прошепна тя. Едва си поемаше дъх.

— Какво?

— Винаги има гърмящи змии в стари къщи като тази.

— О, Господи!

Навън изтрещя гръмотевица.

И мълниите пак заваляха.

Сара гледаше джипа през мръсното напукано стъкло на прозореца и си мислеше, че откакто бяха изскочили от него, не го беше ударила нито една светкавица… опитваше се да разсъждава трезво… не беше открила нищо на задната броня… тогава защо пикапът ги беше забърсал втория път? Трябваше да има някакво обяснение. Обърна се да попита Евънс дали не е забелязал…

Поредната светкавица проби покрива, разхвърчаха се дъски. Мълнията остави почерняла шарка от назъбени линии по пода, като сянката на драка. Замириса силно на озон. Тънки струйки дим се заиздигаха от сухите подови дъски.

— Цялата къща може да рухне — каза Евънс. — Да се махаме!

— Наведи се — каза Сара и тръгна след него.

Дъждът се беше усилил, тежки капки я удряха по раменете и гърба, докато тичаха към следващата къща. Тя беше с тухлен комин и изглеждаше по-стабилна. Прозорците обаче бяха същите — напукани и покрити с дебел слой прах и мръсотия.

Вратата зееше. Сара влетя вътре. Светкавица удари на крачка зад нея, покривът над верандата провисна и един от страничните подпорни стълбове се счупи. Ударната вълна помля предните прозорци в дъжд от мръсни стъкълца. Сара закри лицето си с ръце — и когато ги свали, видя, че са в ковачница. В средата на помещението имаше пещ, а над нея от тавана висяха най-различни ковашки инструменти.

На стените имаше подкови, маши, всякакви метални неща.

Тук беше пълно с метал!

Гръмотевицата загромоли зловещо.

— Трябва да се махнем оттук — извика Евънс. — Тук не…

Не можа да довърши. Следващата светкавица го събори — прогори си път през покрива, покрай железните инструменти и в ковашката пещ. Разхвърчаха се тухли. Сара приклекна, запушила ушите си, тухлите я заудряха по раменете, гърба, краката… събориха я… силна болка избухна зад челото й и рояк звезди се изсипа за миг пред погледа й — а после я захлупи мрак и грохотът на гръмотевицата утихна в безкрайна тишина.