Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Значи ракетите правят допълнителни светкавици? Това ли е предназначението им?

— Да. Това е идеята.

Евънс не беше убеден.

— Кой плаща за всичките тези изследвания? Застрахователните компании?

Кенър поклати глава.

— Всички те са класифицирана информация.

— Значи са военните, така ли?

— Правилно.

— Военните плащат за метеорологични изследвания?

— Ами, замисли се и ще разбереш — отвърна Кенър.

Евънс изпитваше дълбок скептицизъм към всичко, свързано с военните. Идеята, че те плащат за изследване на времето, му се струваше същото нелепо изхвърляне като сдобилите се с позорна слава седалки за тоалетна по шестстотин долара парчето и френските ключове по хиляда.

— Ако питаш мен, това си е чисто прахосничество.

— В ПОФ не мислят така — каза Кенър.

Точно в този момент се обади Санжонг — разпалено. Евънс беше забравил, че е войник. Каза, че онзи, който контролира времето, контролира и бойното поле. Това била отдавнашна мечта на военни те. Естествено че щели да харчат пари за това.

— Значи според теб наистина може да се направи?

— Да — отвърна Санжонг. — Защо сме тук според теб?

Спортните джипове се движеха в междините между обраслите с гора хълмове северно от парк Маккинли. Редуваха се гъста гора и открити пространства. Сара погледна Питър. Симпатичен беше, с физика на атлет. Но понякога се държеше като женчо.

— Спортуваш ли нещо? — попита тя.

— Естествено.

— Какво?

— Скуош. И малко европейски футбол.

— О!

— Виж какво, само защото не мога да стрелям… Аз съм адвокат, за Бога.

Беше разочарована от него, без дори да знае защо. Сигурно защото й беше нервно и би предпочела да е в компетентна компания.

Някой като Кенър — приятно й беше с него. Той знаеше толкова много и сякаш всичко му се удаваше с лекота. Знаеше какво става. И реагираше бързо на всяка ситуация.

Докато Питър беше приятен човек, но…

Загледа се в ръцете му на волана. Шофираше добре. А днес това беше важно.

Вече не беше слънчево. Приближаваха се към буреносните облаци. Денят беше станал мрачен, зловещ, заплашителен. Пътят напред бе пуст. Не бяха виждали друга кола, откакто излязоха от парка.

— Още колко остава? — попита Евънс.

Сара погледна GPS-а.

— Седем-осем километра.

Той кимна. Сара се размърда на мястото си, нагласи кобура с револвера така, че да не й убива, и погледна в страничното огледало от своята страна.

— Мамка му!

— Какво има?

Зад тях се движеше очукан син пикап. С аризонски номера.

— Сега го закъсахме — каза Сара.

— Защо? — попита Евънс. После погледна в огледалото за обратно виждане и видя пикапа. — Кои са тези?

Сара взе радиостанцията.

— Кенър. Забелязаха ни.

— Кой? — попита Евънс. — Кои са тези?

Радиото изпука.

— Къде сте? — попита Кенър.

— На шосе 95. На около шест километра от мястото.

— Добре — каза Кенър. — Придържайте се към плана. Доколкото е възможно.

— Кои са тези? — за трети път попита Евънс и пак погледна в огледалото.

Синият пикап ги настигаше бързо. Много бързо. След миг ги удари силно отзад. Евънс се стресна, зави, после овладя джипа и извика:

— Какво става?!

— Просто карай, Питър.

Сара държеше револвера в скута си и гледаше в страничното огледало.

Синият пикап беше изостанал малко, но сега отново скъсяваше дистанцията.

— Идва пак…

Може би защото Питър настъпи газта, този път ударът беше изненадващо лек. Почти не се усети. Питър взимаше опитно завоите и току поглеждаше в страничното огледало.

Синият пикап отново изостана. Преследва ги през следващия километър, но така и не се приближи на повече от пет-шест дължини.

— Не разбирам — каза Евънс. — Ще ни ударят ли, или не?

— Май не — каза тя. — Я намали малко да видим какво ще стане.

Той намали скоростта до шейсет.

Синият пикап също намали и изостана още повече.

— Просто ни следват — каза тя.

Защо?

Първите редки капки дъжд опръскаха предното стъкло. Пътят напред се нашари на точки. Но още не беше завалял истински дъжд.

Синият пикап изостана още повече.

Зад поредния завой право пред тях видяха сребрист осемнайсетколесен камион с голямо ремарке. Влачеше се бавно, с не повече от петдесет километра в час. На задните му врати пишеше „А&Р“.

— Мамка му! — изруга Евънс. В страничното огледало все така се виждаше синият пикап. — Сгащиха ни.

Изви, за да задмине големия камион с ремаркето, но шофьорът му моментално свърна към средата на шосето и Евънс намали и изпъшка: