Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Резките климатични промени бяха обсъждани и преди, но никой не заби барабана.

— Точно затова провеждаш конференцията — търпеливо обясни Хенли. — Провеждаш една добре отразена от медиите конференция и по случайност тя съвпада с драматични доказателства за опасностите на екстремното време. И до края на конференцията ти ще си утвърдил резките климатични проблеми като реален проблем.

— Не знам дали…

— Престани да мрънкаш. Спомняш ли си колко време беше нужно, за да се утвърди глобалната заплаха от ядрена зима, Николас? Пет дни. Една събота през 1983-та никой на света дори не беше чувал за ядрена зима. После се проведе голяма медийна конференция и до следващата сряда целият свят се тревожеше за ядрената зима. Беше утвърдена като реална заплаха за планетата. Без да е публикуван нито един научен доклад.

Дрейк въздъхна дълбоко.

— Пет дни, Николас — каза Хенли. — Те го постигнаха. И ти ще успееш. Твоята конференция ще промени из основи отношението към климата.

Екранът угасна.

— Боже Господи! — промълви Сара.

Евънс не каза нищо. Само гледаше втренчено екрана.

Санжонг беше спрял да слуша преди няколко минути. Работеше нещо на лаптопа си.

Кенър се обърна към Евънс.

— Кога е направен този запис?

— Не знам. — Евънс бавно излизаше от вцепенението си. Огледа замаяно стаята. — Нямам представа кога е направен. Защо?

— Дистанционното е в ръката ти — каза Кенър.

— О, извинявайте. — Евънс натисна нужните бутони, извика менюто и видя датата. — Преди две седмици.

— Значи Мортън е започнал да подслушва офиса на Дрейк преди две седмици — каза Кенър.

— Така излиза.

Евънс се загледа в екрана. Записът вървеше отново, този път с изключен звук. Гледаше двамата мъже. Дрейк крачеше притеснен, Хенли си седеше преспокойно, уверен в себе си. Евънс се мъчеше да смели чутото току-що. Първият запис му се беше сторил сравнително невинен. В него Дрейк се оплакваше колко било трудно да се привлече медийното внимание към една реална екологична заплаха, а именно глобалното затопляне, заради естествената склонност на хората да забравят за това по време на снежна буря. Всичко това му се беше сторило логически издържано.

Този разговор обаче… Той тръсна глава. Този го смущаваше.

Санжонг плесна с ръце и каза:

— Успях! Открих мястото! — Обърна лаптопа така, че всички да виждат екрана. — Това е изображение от радара NEXRAD във Флагстаф-Пулиъм. Вижте центъра на кондензирана влага, оформящ се североизточно от Пейсън. До утре по обяд бурята ще се разрази.

— Колко далеч е оттук? — попита Сара.

— На двеста километра.

— Май ще е по-добре да яхнем хеликоптера — каза Кенър.

— И после какво? — попита Евънс. — Десет вечерта е, за Бога.

— Облечи се топло — отвърна му Кенър.

Светът беше в зелено и черно, дърветата бяха леко размазани през лещите. Очилата за нощно виждане се бяха впили в челото му. Нещо не беше наред с каишките — прерязваха до болка ушите му. Само че всички бяха с очила и гледаха през прозорците на хеликоптера към километрите гора долу.

Оглеждаха се за поляни и вече бяха подминали десетина и повече. Някои бяха населени, къщите се виждаха като тъмни правоъгълници със светещи прозорци. На две от поляните сградите бяха изцяло черни — градове-призраци или изоставени миньорски селища.

Но още не бяха видели онова, което търсеха.

— Ето една — каза Санжонг и посочи.

Евънс погледна наляво и видя голяма поляна. Познатата паяжина от установки и кабели беше частично скрита от високата трева. В единия край имаше голям камион със закрита каросерия като онези, с които доставят хранителни продукти в супермаркетите. И наистина, от едната му страна с черни букви пишеше „А&Р“.

— Хранителни терористи — каза Сара. Но никой не се засмя.

После поляната изчезна назад — пилотът беше получил изрични инструкции да не забавя и да не кръжи над разчистени участъци в гората.

— Няма съмнение какво видяхме — каза Евънс. — Къде сме в момента?

— Гора Тонто, западно от Прескот — отговори пилотът. — Отбелязах координатите.

— Би трябвало да открием още две, в триъгълник със страна осем километра — каза Санжонг.

Хеликоптерът се носеше в мрака. Мина още час, докато открият другите две паяжини. После хеликоптерът пое обратно.

Предобедът беше топъл и слънчев, макар на север да се трупаха тъмни облаци. В щатски парк Маккинли основно училище „Линкълн“ провеждаше ежегодния си излет. Към масите за пикник бяха Прикачени балони, барбекютата димяха и близо триста деца и семействата им се забавляваха на широката поляна до водопада, подхвърляха си фризбита и топки. Други играеха наблизо по бреговете на река Кавендър, която бавно лъкатушеше през парка. Сега реката беше попресъхнала и прибралата се вода беше открила пясъчни ивици Ща двата бряга. Десетки деца се плискаха в малките каменисти вирчета.