Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Родригес седна зад волана да се обади за линейка. И чу, че линейка вече е била повикана в Дос Кабезас, на двайсет и пет километра на север. Явно пияни ловци се бяха изпокарали и се бе стигнало до стрелба. Двама мъже бяха мъртви, един — ранен. Родригес поклати глава. Проклетниците излизаха с по пушка и бутилка уиски всеки, а после сядаха да се наливат заради дъжда — и ето ти ги двама мъртви. Все същото. Всяка година, особено около празници.

— Не виждам какво го налага — каза Сара и се надигна в леглото. Към гърдите и краката й бяха прикрепени електроди.

— Не мърдайте — каза сестрата. — Опитваме се да направим запис.

Намираха се в малка кабинка в спешното отделение на болницата във Флагстаф. Кенър, Евънс и Санжонг бяха настояли да я доведат тук. Сега чакаха отвън. Чуваше ги да си говорят тихо.

— Но аз съм на двайсет и осем — каза Сара. — Няма да получа инфаркт.

— Докторът иска да провери доколко добре се предават дразненията от периферната ви нервна система.

— Периферната ми нервна система ли? — каза Сара. — Нищо ми няма на периферната система.

— Моля легнете и не мърдайте.

— Но това е…

— И не говорете.

Тя легна. Въздъхна. Хвърли поглед към монитора, който показ ваше назъбени бели линии.

— Това е смешно. Нищо му няма на сърцето ми.

— Така е, изглежда, нищо му няма — каза сестрата и кимна към монитора. — Извадили сте късмет.

Сара въздъхна.

— Значи мога вече да стана?

— Да. И не се притеснявайте за следите от изгаряне — каза сестрата. — С времето ще избледнеят.

— Какви следи от изгаряне? — попита недоумяващо Сара.

Сестрата посочи гърдите й.

— Съвсем повърхностни са.

Сара седна на леглото и погледна към гърдите си. Видя белите лепенки на електродите. А също и бледокафяви ивици, назъбени белези, пресичащи гърдите и корема й. На зигзаг или нещо такова…

— Какво е това?

— От мълнията са.

— Какво?

— Ударила ви е мълния.

— Какви ги говорите?

Влезе лекарят, нелепо млад мъж, оплешивяващ преждевременно. Изглеждаше адски зает. Каза:

— Не се тревожете за белезите, ще избледнеят за нула време.

— От мълния ли са?

— Да, в повечето случаи става така. Знаете ли къде сте?

— В болницата във Флагстаф.

— Знаете ли кой ден е днес?

— Понеделник.

— Точно така. Браво. Погледнете пръста ми, моля. — Той вдигна пръст пред лицето й и започна да го движи надясно, после наляво, нагоре и надолу. — Следете го с поглед. Добре. Благодаря. Боли ли ви главата?

— Болеше ме, да. Вече не — каза тя. — Наистина ли твърдите, че ме е ударила мълния?

— Без съмнение — каза той, наведе се и заудря по коленете й с гумено чукче. — Но не показвате никакви признаци на хипоксия.

— Хипоксия?

— Липса на кислород. Получава се при спиране на сърцето.

— Моля?

— Нормално е да не си спомняте — каза лекарят. — Един от приятелите ви навън ви е съживил. Каза, че му отнело четири-пет минути.

— Искате да кажете, че съм била мъртва?

— Щяхте да сте, ако не ви бяха направили изкуствено дишане и сърдечен масаж.

— Питър ме е съживил!

— Не знам как се казва. — Сега лекарят почукваше лактите й. — Но сте извадили голям късмет. По нашия край имаме три-четири смъртни случая годишно от светкавици. А понякога много сериозни изгаряния. Вие сте съвсем добре. Кога за последно са ви ваксинирали против тетанус?

— Не разбирам — каза Евънс. — По новините казаха, че били ловци. Ловен инцидент или свада, нещо такова.

— Точно така — каза Кенър.

— Но нали казахте, че вие сте ги застреляли?

— Те стреляха първи — каза Кенър.

— Господи! — промълви Евънс. — Трима убити. — Прехапа устни.

В действителност обаче реакциите му бяха противоречиви. Би трябвало вродената му предпазливост да надделее — серия убийства, вероятно предумишлени, и той беше съучастник или най-малкото свидетел; можеха да му предявят обвинение, да сринат репутацията му, да му отнемат адвокатските права… Тази пътека следваше обикновено умът му. Разширена и отъпкана от битието му на правист.

В този момент обаче не изпитваше тревога, никаква. Били открити екстремисти и били ликвидирани. Нито се изненада, нито се притесни от тази новина. Напротив, тя му донесе ясно изразено задоволство.

Едва сега си даваше сметка, че преживяното в ледената цепнатина го е променило, и то го е променило завинаги. Някой се беше опитал да го убие. Не би могъл дори да си представи такова нещо, докато растеше в предградията на Кливланд, нито в колежа, нито в правния факултет. Не би могъл да си представи такова нещо в еднообразното си ежедневие, в работата си за правната кантора в Лос Анжелис.