Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Затова и не би могъл да предвиди начина, по който ще го промени това. Чувстваше се все едно е бил физически преместен — все едно някой го беше вдигнал и го беше преместил три метра встрани. Вече не стоеше на същото място. Беше се променил и вътрешно. Усещаше някаква непоклатима безчувственост, непозната му преди. В света имаше и неприятни неща, от които беше извръщал очи, сменял бе темата или беше измислял извинения за станалото. Смятал бе, че това е приемлива жизнена стратегия — нещо повече, че това е една по-човечна стратегия. Вече не мислеше така.

Ако някой се опита да те убие, не разполагаш с избора да извърнеш очи или да смениш темата. Принуден си да реагираш. В крайна сметка това води до загубата на определени илюзии.

Светът не е такъв, какъвто ти се иска.

Светът е такъв, какъвто е.

Има лоши хора. Те трябва да бъдат спрени.

— Точно така — каза Кенър. — Трима мъртви. Нали така, Санжонг?

— Точно така — каза Санжонг.

— Майната им — каза Евънс.

Санжонг кимна.

Кенър не каза нищо.

Самолетът излетя за Лос Анжелис в шест часа. Сара седеше отпред и гледаше през прозореца. Слушаше мъжете отзад. Кенър обясняваше какво щяло да последва. Самоличността на убитите била в процес на установяване. Проследявали оръжията, превозните им средства, дрехите им. Телевизионният екип вече бил открит — ванът бил на KBBD, кабеларка от Седона. Получили анонимно обаждане, че пътният патрул не си гледал работата и позволявал пикникът да продължи въпреки предупреждението за пороен дъжд и евентуално природно бедствие. Затова отишли в парка.

Явно никой не се бе сетил да попита защо са получили анонимно обаждане половин час преди метеорологичният център да предупреди за наближаващ порой. Обаждането все пак бе проследено — до уличен телефон в Кал гари, Канада.

— Поредното доказателство за добрата им организация — каза Кенър. — Знаели са телефонния номер на кабеларката в Аризона още преди да задействат операцията.

— Но защо от Калгари? — попита Евънс.

— Там, изглежда, е едно от основните ядра на групата.

Сара погледна облаците навън. Самолетът летеше високо. Слънцето залязваше — златна ивица на запад. Гледката беше изпълнена с ведрост. Събитията от изминалия ден сякаш се бяха случили преди месеци или години.

Тя сведе поглед към гърдите си и видя бледите кафеникави следи от светкавицата. Беше изпила един аспирин, но въпреки това усещаше лека болка, смъдене. Чувстваше се белязана. Белязана жена.

Вече не слушаше разговора на мъжете, само гласовете им. Забеляза, че в гласа на Евънс вече я няма момчешката колебливост. Вече не отхвърляше всичко, казано от Кенър. Говореше като по-голям, по-зрял, по-твърд мъж.

След малко той дойде да седне при нея.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Не. — Тя му махна към седалката.

Той седна тежко и примижа.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Малко съм натъртен. Е, много съм натъртен. Сигурно съм се ударил, докато бяхме в колата.

Тя кимна и известно време гледа през прозореца. После пак се обърна към него и попита:

— Кога щеше да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Че си ми спасил живота. За втори път.

Той сви рамене.

— Мислех, че знаеш.

— Не знаех.

Каза го и я обзе гняв. Нямаше представа защо това я ядосва, но я ядосваше. Може би защото сега му се чувстваше задължена или… или… и тя не знаеше защо. Просто я беше яд.

— Извинявай — каза той.

— Благодаря — каза тя.

— На вашите услуги. — Той се усмихна, стана и се върна при другите.

Странно. Имаше нещо в него. Някакво изненадващо качество, което не беше забелязвала досега.

Отново погледна през прозореца. Слънцето беше залязло. Златната ивица ставаше по-наситена и по-тъмна.

В задната част на самолета Евънс пиеше мартини и гледаше монитора на стената. Имаха сателитна връзка с новинарския канал във Финикс. Водещите бяха трима, двама мъже и една жена, на извита маса. Надписът зад главите им гласеше „Загинали в каньона“ и явно се отнасяше за мъртвите мъже във Флагстаф, но Евънс беше превключил твърде късно и не успя да хване началото.

— Има и друга новина от щатския парк Маккинли, където предупреждение за порой спаси живота на триста ученици, излезли със семействата си на училищен пикник. Рейнджър Майк Родригес разказа на нашата репортерка Шели Стоун какво е станало.

Последва кратко интервю с офицер от пътния патрул, който се държа лаконично, както всъщност се очакваше. Нито Кенър, нито екипът му бяха споменати.