Клайв Къслър - Състезанието

— Само че не би искал да се клати толкова силно, защото човекът, когото се опитваш да убиеш, ще забележи и незабавно ще се приземи безмоторно.

— Прав сте — каза Анди. — Саботьорът наистина си знае добре работата.

Това обаче, трябваше да признае Айзък, важи за всеки механик в състезанието, може би с изключение на детективите механици на Джозефина. Друг факт, който не можеше да пренебрегне, беше, че Престън Уайтуей беше получил това, което си пожела така безсрамно в Сан Франциско. Трябваше да почака доста след Чикаго и почти през цял Канзас, но „естествената отсявка“ се случи и състезанието наистина вече противопоставяше най-добрите летци на смелата мъжкарана Джозефина.

Едисън Сидни Мартин вероятно бе най-добрият от всички — а неговото отстраняване чрез саботаж бе всичко друго, но не и естествено.

Постоянството на Джо Мъд се оказваше също сериозно предизвикателство, а Стив Стивънс, колкото и да бе неприятен, беше несъмнено дързък и бърз и не спираше, въпреки риска за машината му.

Бел нямаше как да знае каква ще е следващата цел на саботьора. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че работата му си остава все същата: да пази Джозефина от Хари.

Бел се питаше дали кражбата от форт Райли не е било сложно отвличане на вниманието, начин да приспят бдителността на закрилниците на Джозефина. С тези подозрения в главата, Бел устрои засада. Изчака да се стъмни — след тъжното сбогуване със семейство Едисън Сидни Мартин, чийто влак пое от малкото железопътно депо на Морис Каунти обратно към Чикаго, и се качи на покрива на частния вагон на Джозефина. Часове наред чакаше и наблюдаваше влаковете от другата страна на влака на Уайтуей, заслушан в хрущенето на чакъл под ботуши.

Нощта беше гореща. Странични и покривни прозорци и шлюзове бяха отворени. Неясни разговори и спорадичен смях се смесваха с пуфтенето на локомотивите. Горяха достатъчно огньове, за да осветява наоколо и да нагряват вода. Въпреки спокойствието, Бел извади браунинга си и го насочи към вратата през един покривен шлюз. Дочу сънливия глас на Джозефина от спалното й купе.

— Кой е?

— Престън.

— Господин Уайтуей, малко е късно.

— Трябва да говоря с теб, Джозефина.

Джозефина зашляпа боса към малката приемна. Носеше роба върху памучна пижама. Отвори вратата.

Уайтуей беше в безупречен костюм и копринена вратовръзка и се бе сресал на сияйни вълнисти кичури.

— Знай, че много съм мислил върху думите, които ще чуеш сега — започна той, крачейки нервно. — Странно… Сякаш езикът ми е на фльонга.

Джозефина се сгуши в един натруфен фотьойл, сви крака под себе си и го загледа предпазливо.

— Надявам се, че не си променяте решението — каза тя. — Справям се все по-добре. Времето ми се подобрява. Настигам лидерите. А и с горкия баронет извън състезанието, имам много по-добър шанс.

— Разбира се, че имаш!

— Джо Мъд не е толкова бърз. А Стив Стивънс не може да издържи на темпото ми.

— Ще спечелиш! Сигурен съм!

Джозефина се усмихна широко.

— Това е облекчение. Толкова нервен изглеждате, че си помислих дали няма да спрете подкрепата си… Но, какво искате да кажете тогава?

Уайтуей изпъна гръб, изпъчи се и изтърси:

— Омъжи се за мен!

— Моля?!

— Ще съм чудесен съпруг, ще си богата и ще можеш да летиш всеки ден, докато не родиш… Какво ще кажеш?

След дълго мълчание, Джозефина промълви:

— Не зная какво да кажа… Искам да кажа, много мило, че ми предлагате, но…

— Но какво? Какво би могло да е по-добре от това?

Джозефина пое дълбоко дъх и стана. Уайтуей понечи да я прегърне.

— И какво стана после? — прошепна Мариан, когато Бел й заразказва на закуска в огромния вагон-ресторант на влака какво бе дочул предната нощ. Огромните й зелени очи бяха тъй красиви, че Бел за миг си забрави мисълта.

— Съгласи ли се? — подсети го Мариан.

— Не.

— Добре. Престън е твърде самовлюбен, за да е добър съпруг. Ако е толкова мила, колкото я описват вестниците, заслужава повече.

— Виждала си се повече с нея, отколкото знаят читателите на тези вестници.

— Поздравявали сме се отдалеч. Но ми се струваше, че ще отговори „Може би“.

— Защо?

Мариан помисли.

— Прилича ми на човек, който получава каквото иска.

— Беше нещо като „Може би“. Каза, че трябва да си помисли.

— Вероятно няма с кого да говори за това. Ще я изслушам. И ще й предложа мнение, ако иска.

— Надявах се да го кажеш — усмихна се Бел. — Всъщност, надявах се да помислиш върху думите на Хари Фрост: че тя и Челере са крояли нещо.