Клайв Къслър - Състезанието

Джозефина хвърли поглед към дамския часовник, който бе пришила към ръкава на пилотското си яке.

— Което ми напомня, че трябва да ида във вагона. Изпратил е дизайнер на рокли и шивачка с още един пилотски костюм, който трябвало да нося за пред репортерите. — Джозефина вдигна с копнеж очи към небето. То беше меко синьо — цветът на топлите, безветрени ранни следобеди, преди морските бризове да се понесат през Белмонт парк и да направят летенето опасно.

— Май би предпочела да летиш.

— Естествено, иска ли питане? Не ми трябва специален костюм. Видя ли онова бялото нещо, което трябваше да нося онзи ден? Не остана задълго бяло, особено след като вдигнахме капака на антоанетата. Не ми трябва нищо повече от това — каза Джозефина и показа износените си кожени ръкавици, вълненото яке, препасано с колан на кръста, и дългите си бричове за езда, натъпкани във високи обувки. — Сега господин Уайтуей иска да позирам в костюм от лилава коприна. А вечерите трябвало да нося дълги бели рокли и черни копринени ръкавици.

— Видях костюма от снощи. Много ти отиваше.

— Благодаря — рече тя с още една кокетна усмивка. — Но, Айзък, като летец на летец ти казвам, че нямах търпение да се преоблека и да помогна на момчетата да поправят машината. Не се оплаквам. Знам, че господин Уайтуей иска да привлека вниманието на хората към надпреварата.

Бел я изпрати до вагона.

— Не ти ли е казал да го наричаш Престън, а не господин Уайтуей?

— През цялото време ми го казва, но не искам да му създавам погрешно впечатление, като използвам малкото му име.

След като Бел я изпроводи без неприятности до яркожълтия й вагон и я остави на грижите на дизайнера и на детективите от „Ван Дорн“, които пазеха вагона, той се отправи към импровизирания щаб. Там имаше апарат за изпращане на телеграми, свързан с частната система на агенцията.

— Нещо от Сан Франциско? — попита той агентът на смяна.

— Съжалявам, господин Бел. Още не.

— Приготви се да изпратиш нещо на Джеймс Дашууд.

Младежът посегна към бутона.

— Готов, сър.

— „Информация Челере и Престоджакомо нужна незабавно.“ — Бел направи пауза. Мненията на Джозефина Джоузеф Фрост и Даниела ди Векио за Марко Челере, така различни едно от друго, повдигнаха интересни въпроси за жертвата на убийството, чието тяло така и не бе намерено досега.

— Това ли е, сър? Да го изпращам ли?

— Продължи: „Каквато и да е информация по-добра от нищо.“ И добави отново „НЕЗАБАВНО“.

— Това ли е, сър?

— Всъщност, добави го още веднъж.

— Готово, сър. Да го изпращам ли?

Бел се замисли. Ако можеше да се обади по телефона, щеше да попита благонадеждния Дашууд защо не прави нищо по въпроса и го държи в напрежение, както и да подчертае колко е спешно.

— Добави още едно „Незабавно“!

— Чух, че Братя Райт са основали летателно училище, господин Бел — провикна се Анди Моузър, когато Айзък Бел му нареди да завърти витлото на елегантната машина.

— Нямам време да ходя до Охайо. Надпреварата започва следващата седмица. А и колко от инструкторите са карали летящи машини повече от година? Повечето авиатори се учат сами, като Джозефина. Завърти!

Денят беше идеален за летене. В ранната утрин слънцето обливаше дърветата в парка Белмонт, а лек западен вятър шумолеше в листата им. Анди и механиците, които Бел нае да му помагат, избутаха „Орела“ далеч от другите механици на полето. Заклиниха колелетата и когато чуха заповедта на Бел към Анди, хванаха въжетата на клиновете и се приготвиха да поддържат крилете, докато машината излети.

Бел седеше зад крилете на мястото на пилота — главата, раменете и гръдният му кош бяха открити. Двигателят бе пред него — на най-безопасното място, както твърдеше Едисън Сидни Мартин. Там не можел да притисне пилота при катастрофа. Пред двигателя лъщеше почти триметрово витло с две перки от полирано орехово дърво — най-скъпото място в самолета, отбеляза Джо Мъд.

— Ако удариш носа, ще ти струва сто кинта да го смениш.

Бел помръдна кормилната ръчка, за да види как реагират крилете. При върховете им, на шест метра вляво и вдясно, хоризонталните стабилизатори се помръднаха нагоре и надолу. Бел плъзна поглед по стройния корпус, чиито подпори и обтяжки бяха покрити с опъната коприна и завъртя кормилната ръчка. Рулят се помръдна вляво и вдясно. Бел дръпна ръчката към себе си. Елероните на хоризонталния опашен кил се наклониха. На теория, когато го направи във въздуха, това трябваше да издигне самолета на по-голяма височина.