Клайв Къслър - Състезанието

Хари му показа значката пропуск, която купи предната нощ от пияния отговорник по охраната на хиподрума и пазачът го пусна. Тръгна по пистата, ала само след няколко крачки се закова на място. Собственото му лице го зяпаше от плакат, закован за преградата.

ТЪРСИ СЕ!

Заподозрян за убийство ХАРИ ФРОСТ

НАГРАДА: 5000 $

(Въоръжен и опасен — Не доближавайте!!!)

Пратете телеграма или позвънете на

ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ „ВАН ДОРН“

„Никога не се предаваме. Никога.“

Мислите на Фрост запрепускаха. Защо от „Ван Дорн“ го търсят? Какво ги интересува, че е убил Марко Челере? Какво по дяволите става!?

Собственото му лице му се мръщеше от плаката. Това беше един от обичайните плакати на „Ван Дорн“, които Фрост помнеше добре от дните си в Чикаго, когато частните детективи се шматката из града и се мъчеха да го спрат, като арестуваха хора, които работеха за него. След като не успяха, опитаха да намерят информатори. Неколцина мъртви информатора сложиха край и на това, спомни си Хари и изсумтя развеселено.

Никога не се предаваме? Никога?

Наистина ли? С мен се предадохте, приятелчета!

Хари отново се засмя, защото рисунката, която бяха скалъпили, приличаше доста на него, преди да си пусне брада. Фрост почти не съзнаваше, че като се смее така сам, привлича вниманието на хората към себе си. Никой обаче не можеше да свърже лицето му с това на плаката.

Ненадейно смехът му секна.

От перилата го зяпаше друго негово лице. Надписите бяха същите: Търси се! / Заподозрян за убийство/ Хари Форст/ Награда/ 5000 долара/ (Въоръжен и опасен — Не доближавайте!!!)/ Пратете телеграма или позвънете на/ Детективска агенция „Ван Дорн“/ „Никога не се предаваме. Никога“.

Само че този път рисунката показваше как би изглеждал с брада.

По гърба му пробяга студена тръпка. Художникът бе налучкал много сполучливо новия му вид. Не беше съвсем същия, а и нямаше очила, но въпреки това приличаше на него. Спря, за да разгледа плаката по-внимателно. Някакви хора се бутаха в него, но той грубо ги отблъсна. Никой не се опита да възроптае, предвид размерите му. Накрая той изправи гръб и бавно продължи. Реши, че е малко вероятно хората да свържат лицето на плаката с него. Не и в тази тълпа. А и хората, които знаеха името му, не биха посмели да го предадат.

Майната им на „Ван Дорн“!

Победи ги преди десет години, ще ги победи и сега.

Хари вървеше сред летящите машини и вдишваше познатите миризми на газолин, масло, гума, плат и подсилващ лак. Бавно си проправяше път към жълтия самолет. Щом стигна на десетина метра от него, той бръкна в джобовете си — с дясната ръка докосна рязания „Уебли“, а с лявата стисна дръжката на кама с пружинен механизъм, с която можеше да се отърве тихо от някой неочакван закрилник.

Джозефина стоеше с гръб към него, качена на някакъв сандък и забила глава в двигателя. Фрост приближи. Сърцето му блъскаше бясно. Лицето му гореше, а ръцете му се потяха. Стисна здраво оръжията.

Внезапно спря.

Механиците на Джозефина хич не му харесваха.

Скри се зад един биплан „Райт“ и ги заразглежда внимателно. Скоро подозренията му се потвърдиха.

Носеха типичните за механици жилетки, папийонки, ризи и каскети и бяха младоци, както би могло да се очаква от хора, вълнуващи се от самолети. Само че повече наблюдаваха тълпата, отколкото да обръщат внимание на самолета. Механиците бяха детективи от „Ван Дорн“!

Умът му отново превключи на високи обороти. Не само го търсеха с плакати, а и пазеха Джозефина. Защо?

Уайтуей! Няма кой друг! Сигурно му е излязло скъпо да купи самолета на италианеца толкова бързо, както и да подсигури влака по поддръжката. Но разходите щяха да му се възвърнат многократно с Джозефина за лице на надпреварата и главен герой на историите във вестниците му. Престън Уайтуей защитава инвестицията си.

А дали е само това?

Главата на Фрост сякаш щеше да експлодира.

Падаше ли си Уайтуей по нея?

Машините ревяха на земята и бръмчаха във въздуха. Навсякъде нещо се движеше — машини, пилоти, вандорнци. Трябва да се овладее! После ще се оправя с Уайтуей. Първо Джозефина!

Детективите край нея обаче със сигурност са запомнили лицето му от плакатите. Няма съмнение, че ще спрат всеки, който дори малко прилича на него.

Очите им се отклоняваха често към висок риж мъж наблизо, с широко скроен костюм и бомбе. Заподозрян ли е? Да не би да си мислеха, че Хари Фрост си е боядисал косата червена, свалил е тридесет килограма и е пораснал с пет сантиметра? Мъжът приличаше на конте от Пето авеню.