Джордино вдигна вежди, а Пит го изгледа унищожително.
— Какво толкова казах? — попита Далгрен многозначително.
— На този кораб — отвърна Пит с язвителна усмивка — хубавите неща се правят от първия път.
На сто километра по̀ на запад „Оток“ се бореше с гонените от вятъра вълни по прекия път към Островите на Кралското географско дружество. В кабината при руля Зак изучваше през лупа сателитна снимка на островите. Два големи острова изпъкваха пред останалите във веригата — Западният остров, отделен от по-малкия Източен остров от тесен канал. Минните операции на „Мидамерика“ се извършваха по южното крайбрежие на Западния остров, срещу залива Кралица Мод. На снимката Зак различи две сгради и един вълнолом, както и признаци на открита мина близо до тях.
— Имате съобщение.
Небръснатият капитан на „Оток“ подаде на Зак едно листче. Зак го разгърна и прочете.
„Пит пристигна в Туктояктук от Вашингтон събота сутринта. Качи се на изследователския кораб на НАМПД «Нарвал». Тръгна в 16:00 ч., навярно към Аляска.
М. Г.“
— Аляска — повтори Зак на глас. — Пък и къде ли другаде биха могли да отидат? — добави с усмивка.
— Всичко наред ли е?
— Да, само един закъснял опит конкуренцията да ни настигне.
— Как ще подходим към островите? — попита капитанът, като надникна над рамото на Зак.
— Откъм южното крайбрежие на Западния остров. Ще разгледаме първо минното предприятие. Ще се насочим към вълнолома, за да разберем има ли изобщо някого там. Сезонът не е започнал, така че може и да не са дошли още.
— Може би мястото е подходящо да разтоварим пленниците си.
Зак погледна през люка към шлепа, който ги следваше в бурното море.
— Не — отсече, след като размисли. — Там им е достатъчно удобно.
Чувството, което изпитваше Рик Роман, едва ли можеше да се нарече удобство, въпреки че бяха направили възможно най-доброто при тези обстоятелства.
Роман организира хората и под светлината на фенерчетата те атакуваха купчината гуми. Постлаха палубата с един ред, после издигнаха стени около застланото и се оформи убежище, където можеха да се поберат всички. След това размотаха въжетата за акостиране и ги нагласиха върху пода и стените от гума, което създаде още един пласт изолация. Скупчиха се в тясното пространство и телесната им топлина постепенно вдигна и околната температура. След няколко часа Роман освети с фенерчето си бутилката вода в краката си и забеляза, че ледът е започнал да се топи — в изолираното им убежище вече беше няколко градуса над нулата. Това беше добре.
Но пък беше единственото добро в тази ситуация. Когато Мърдок и Бохоркес се върнаха след двучасова инспекция на вътрешността на шлепа, новините, които донесоха, бяха лоши. Нямаше друг изход. Бяха запечатани като в гигантска консервена кутия.
— Намерих обаче това — съобщи Бохоркес и показа чук с приспособление за вадене на пирони. — Някой го е изтървал и не си е направил труда да го потърси.
— Дори и парен чук няма да ни свърши работа за тази врата — измърмори Роман.
Въпреки това Бохоркес започна да удря по бравата и скоро ритмичните удари на чука се превърнаха в постоянен акомпанимент на скърцането на шлепа. Хората се наредиха на опашка за чука главно от скука, а и за да се постоплят с упражнението. В един момент на фона на неспирното чукане прозвуча гласът на Мърдок:
— Влекачът забавя ход.
— Спрете да чукате — нареди Роман.
Чуха как двигателите на ледоразбивача забавят басовото си бучене. След няколко минути преминаха на празен ход, после шлепът се удари в нещо и се люшна. Заслушани в тишината, хората от сърце се надяваха това да е краят на леденото им затворничество.
Островите на Кралското географско дружество се появиха като купчина жълтеникави хълмчета, издигнали се над бурните тъмносиви води. Името им беше дадено от изследователя Руал Амундсен през 1905 година по време на епичното му пътуване с кораба „Йоа“, което го бе превърнало в първия човек, минал успешно през Северозападния проход. Отдалечени и забравени за повече от век, островите си бяха останали незначителна географска подробност, докато една независима изследователска компания не бе открила залежи от цинк на Западния остров и не бе продала концесията за тях на „Мидамерика“.
Минният лагер на „Мидамерика“ бе построен в широк скалист залив по назъбеното от многобройни протоци и заливчета южно крайбрежие. Природно образуваният дълбоководен канал позволяваше и на големи кораби да влизат до залива, когато ледът се е махнал от морето. Компанията беше построила стометров полупотопен док, сега празен и изоставен сред парчетата лед в околните води.
Читать дальше