Клайв Къслър - Арктическо течение

— Като че ли на всеки час минава по един — подхвърли Съмър.

— Повече от трийсет обслужват пролива през летните месеци, така че тук прилича на главната магистрала в Джърси.

— Изобщо нямаш представа каква блъсканица е на главната магистрала в Джърси.

Дърк тръсна глава.

— Добре де. Тогава значи прилича на шосе Н-1 в Хонолулу по най-натовареното време.

Двамата бяха израснали в Хавай, където обикнаха морето. Майка им поощряваше отрано интереса им към морската биология и ги насърчаваше да свикнат с щуркането от деца. Двуяйчните близнаци Дърк и Съмър имаха атлетични фигури и споделяха интереса си към приключенията. Прекараха по-голямата част от детството си близо до морето. Продължиха да се интересуват от едни и същи неща и в университета, където и двамата изучаваха океанология. По някаква причина обаче се дипломираха на различни места — Съмър като магистър в Института по океанография „Скипс“ в Сан Диего, а Дърк завърши Нюйоркския колеж по маринистика.

Едва на смъртния одър на майка си научиха кой е баща им — шефът на Националната агенция по морско и подводно дело, който също се казваше Дърк. Емоционалната среща на тримата доведе до близки връзки между хора, които никога дотогава не се бяха виждали. И сега близнаците работеха под негово ръководство в отдела за специални проекти към агенцията. Беше най-хубавото възможно назначение, тъй като им позволяваше да пътуват по света заедно, за да изследват океаните и да разкриват някои от безкрайните загадки на дълбините. Разминаха се с един рибарски кораб, запътил се на север, и половин километър по-нататък Дърк спря двигателя, Съмър отиде до кърмата. Два делфина морска свиня се показаха на повърхността и я загледаха любопитно.

— Внимавай да не ги удариш, като го хвърляш това нещо — предупреди я Дърк. — Да удариш морска свиня е на лошо.

— А ако удариш брат си?

— Много, много по-лошо. — Той се усмихна, когато делфините се гмурнаха под водата, огледа се да види дали ще се покажат пак, и пак видя рибарското корабче. Бе променило курса си и сега плуваше на юг. Като че ли плуваше в кръг и както беше тръгнало, скоро щеше да се озове точно пред тях.

— По-добре побързай, Съмър. Онзи там май изобщо не гледа накъде плува.

Съмър погледна приближаващия се кораб и хвърли шишето във водата. Снабденото с тежест съоръжение бързо потъна и когато оразмерената корда се опъна, Съмър я дръпна рязко и шишенцето се преобърна и се напълни с вода. Докато навиваше въдицата, Съмър погледна рибарското корабче. То беше само на трийсетина метра и носът му бе насочен право към тях.

Дърк натисна бутона на сирената и тя зави, но не последва никаква реакция. Рибарският кораб продължаваше все така право към тях.

Дърк запали двигателя, мина на няколко метра вляво от корабчето и забави ход.

— На мостика май няма никого — извика Съмър.

— Да, никой не ми отговори — отвърна той. — Ела да поемеш руля.

Съмър скочи в кабинката, остави водната проба, намести се на седалката и попита:

— Искаш да се качиш там ли?

— Да. Изравни скоростта и ни долепи до борда.

Съмър подкара след рибарския кораб, доближи го и застана до него. Той се движеше във все по-разширяващи се кръгове и тя с тревога погледна предстоящия курс. По-широкият завой в комбинация с прилива щеше да насочи кораба право към остров Гил и само след няколко минути той щеше да задере крайбрежните скали.

— По-добре побързай — каза тя на брат си. — Всеки момент ще остърже скалите.

Дърк кимна и й направи знак да приближи корабчето още повече. Беше се покатерил на носа, готов да скочи, и когато разстоянието стана само метър, се хвърли на площадката до макарата за мрежи. Съмър веднага намали и се задържа на няколко метра назад.

Дърк се промъкна покрай мрежите, отиде при щурвала и се натъкна на сцена на ужасите. Трима мъже бяха проснати на палубата и на лицата им бе застинало изражение на ужас. Ръката на единия някак странно стискаше един молив. От сивите бледи лица на Дърк му стана ясно, че са мъртви, но за всеки случай провери пулса им. С учудване забеляза, че по труповете няма белези — нито кръв, нито рани. След като не откри признаци на живот, той хвана руля, изправи курса на кораба, обади се по радиото на Съмър да го следва и насочи кораба към най-близкото пристанище.

Какво ли беше убило тези хора? Побиха го тръпки.

Охранителят пред Белия дом на входа откъм Пенсилвания Авеню гледаше с учудване човека, който се приближаваше по тротоара. Беше нисък, но ходеше напето, с изпъчени гърди и вирнат нос, с вид на голям началник. Имаше огненочервена коса и козя брадичка и на охранителя му се стори, че прилича на петле, тръгнало към курника. Но не видът и поведението привличаха най-силно вниманието, а голямата пура, която стърчеше от устата му.