Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Нещо интересно, освен монетите? — попита той, докато се любуваше на една от златните.

— Керамична кутия от Изник. Има бележка от археолога, че както и монетите, е от времето на Сюлейман. Очевидно са извадени от корабните останки, които е намерил американецът.

Челик загледа нещата с още по-голям интерес.

— От времето на Сюлейман? Ще ми се да науча повече.

На вратата се почука и на прага застана мъж с черен костюм, слабо телосложение, побеляваща коса и корави очи, които очевидно бяха запознати със суровата страна на живота.

— Посетителите дойдоха — обяви той с дрезгав глас.

— Въведи ги — нареди Челик. — И вземи още един еничарин.

Терминът еничарин беше на няколкостотин години и обозначаваше елитната гвардия и части на отоманските султани. По някакво странно стечение на обстоятелствата истинските еничари, служили в ислямския дворец, не били мюсюлмани, а християни от района на Балканския полуостров. Отнемани като кръвен данък още малки от техните родители, те били обучавани и подготвяни за прислужници, телопазители и армейски командири в служба на султанската империя.

Подобно на тях еничарите на Челик бяха наемници от Сърбия и Хърватско. Повечето бяха бивши военни от специалните части. Обаче при Челик изпълняваха само ролята на телохранители и наемници.

Еничаринът излезе и след малко се върна със свой другар и трима мъже — кандидат-убийците, които бяха преследвали Лорън и Пит. Тримата влязоха неохотно и очевидно обезпокоени: упорито избягваха очите на Челик.

— Премахнахте ли американците? — попита Челик, без да си губи времето с поздрави.

— Очевидно са ни усетили, защото избягаха с ферибот в Саръйер. Успяхме да ги намерим, но пак избягаха.

— Значи се провалихте — отбеляза Челик и остави думите да висят във въздуха като меча на джелатин. — Е, Фарзад, къде са сега?

— Напуснали са хотела. Не знаем дали са още в града.

— Полицията? — попита Челик и се обърна към Мария.

Тя поклати глава.

— Не са постъпвали оплаквания.

— Този тип Пит или е голям късметлия, или е много находчив.

Челик отиде до писалището и взе отмъкнатата от кабинета на Рупе златна монета.

— Без съмнение обаче ще се върне при корабните останки. Отоманските корабни останки — подчерта той, приближи се до Фарзад и го погледна в очите. — Веднъж вече се провалихте. Втори провал няма да приема. — Отстъпи крачка назад и се обърна вече и към тримата: — Ще получите пълно заплащане за работата си. На излизане можете да си вземете парите. Трябва да останете скрити, докато не ви повикам за следващата ви задача. Ясно ли е?

Тримата кимнаха безмълвно. Единият от еничарите отвори вратата и тримата бързо тръгнаха към изхода.

— Чакайте — внезапно се обади Челик. — Атвар, остани да поговорим. Другите могат да си вървят.

Мъжът, който беше носил синята риза, остана на място, а Фарзад и Персиеца излязоха. Първият еничарин остана в помещението и след като затвори вратата, застана зад Атвар. Челик пристъпи към иракчанина.

— Атвар, ти позволи на този Пит да те победи по време на кражбата от Топкапъ. В резултат изгубихме свещения плащ на Пророка, който беше в наши ръце. А вчера си му позволил отново да ти се изплъзне?

— Той ни изненада — отвърна Атвар и погледна към Мария за подкрепа, но тя не каза нищо.

Челик отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади еднометрова тетива. Както на отоманските му предци, това беше и неговото любимо оръжие за екзекуции.

— За разлика от Фарзад, ти се провали два пъти — каза Челик и кимна на еничарина, който пристъпи напред, хвана Атвар изотзад в мечешка прегръдка и притисна ръцете му към тялото. Иракчанинът се опита да се освободи, но еничаринът беше твърде силен, за да успее да се измъкне.

— Тя е виновна — изрева Атвар и кимна към Мария. — Тя ни нареди да отвлечем жената. Трябваше да я пуснем да си върви и всичко щеше да е наред.

Челик не обърна внимание на думите му. Приближи се бавно, докато лицето му не се оказа на сантиметри от главата на мъчещия се да се отскубне човек.

— Никога повече няма да ме предадеш — прошепна му той в ухото. След това прехвърли тетивата през врата му и започна да я стяга с лакирана пръчка. Мъжът запищя, но гласът му бързо секна, когато кордата се впи в гърлото му. Лицето му посиня, очите му изскочиха. Челик стягаше примката все по-силно. Перверзно удоволствие озари очите му, докато гледаше лицето на умиращия. Не разхлаби примката дълго след като тялото на жертвата се беше отпуснало, защото се наслаждаваше на мига. Най-накрая разви гаротата, без да бърза я свали от шията на мъртвеца и я прибра в чекмеджето.