Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Още един продукт на продаващата информация турска полиция?

— Твърде възможно. Моят асистент вече е съобщил за престъплението и в момента се провежда разследване. Но както при обира в Топкапъ, твърдят, че не разполагат с никакви следи.

— Досега трябваше да са събрали цял чувал — подхвърли Пит недоволно.

— Би трябвало. Няма какво да направим обаче. Когато се върна в Истанбул, ще се опитам да разбера нещо повече за твоята корона.

— Добре. Ще ти звънна след няколко дни.

Пит затвори. Надяваше се, че връзката му с крадците от Топкапъ е приключила.

Обаче дълбоко в себе си се съмняваше в това.

Вилата скриваше двора от погледите на местните и туристите, които минаваха по крайбрежния път за близкия морски курорт Кушадасъ.

Озден Челик стоеше пред голям панорамен прозорец, вторачен над проблясващото синьо море към смътните очертания на гръцкия остров Самос на петнайсетина мили от турския бряг.

— Пълно безумие е, че островите пред нашите брегове са дадени на чужда нация — отбеляза той с горчивина в гласа.

Мария седеше наблизо зад едно писалище и преглеждаше купчина фактури. Осветеното от слънцето помещение беше обзаведено подобно на офиса край Босфора. Ръчно тъкани килими покриваха подовете, а по стените и лавиците имаше артефакти от отоманската епоха.

— Не се ядосвай заради неуспехите на хора, които отдавна ги няма на този свят — отговори тя.

— Тази страна е наша от времето на Сюлейман. А Ататюрк я е унищожил. Великият Ататюрк — добави той саркастично.

Мария не обърна внимание на думите му: безброй пъти беше чувала брат си да ругае основателя на съвременна Турция. Челик се обърна към сестра си, очите му блестяха от силни чувства.

— Нашето наследство не може да бъде забравено, нито да се отрича съдбата, която ни принадлежи по право.

— Преводът на шейха е потвърден — каза Мария и вдигна едно платежно нареждане.

— Двайсет милиона евро? — попита брат й.

— Да. Колко обеща на мюфтията?

— Казах му да очаква дванайсет милиона, затова нека му дадем четиринайсет и ще запазим остатъка както досега.

— Защо подобна щедрост? — попита Мария.

— Важно е да запазим доверието му. Освен това така ще имам по-голямо влияние как да бъдат харчени парите.

— Предполагам, че вече имаш някаква стратегия?

— Разбира се. Подкупи за прокурори и съдии ще погълнат по-голямата част от парите, за да сме сигурни, че Партията на щастието начело с мюфтията ще вземе участие в предстоящите избори. Останалите пари ще бъдат изразходвани за обичайните политически разноски, за организиране на митинги, реклама, промоции и набиране на допълнителни средства.

— Касите му сигурно се пълнят доста бързо, като се има предвид как притиска джамиите, да не говорим за нарастващата му популярност.

— Всичко това се дължи на нас — отговори самодоволно Челик.

Беше му отнело няколко години да намери и отгледа най-подходящия ислямски водач, който да застане като знаме пред неговите цели. Мюфтията Батал притежаваше нужната смесица от самолюбие и привлекателност да води движението, като същевременно бе податлив на неговите планове. С помощта на грижливо подготвената от Челик кампания от подкупи и заплахи Батал беше успял да получи подкрепата на разпръснатите из цяла Турция фундаменталистки групички и постепенно ги превърна в национално движение. Челик пък работеше зад кулисите и се готвеше да превърне религиозното движение политическо. Беше достатъчно умен, за да разбира, че стремежите му ще се сблъскат със съпротивата на части от обществото, и тъкмо затова подкрепяше мюфтията популист.

— От медиите личи, че общественото възмущение от кражбата в Топкапъ все още е много голямо — подхвърли Мария. — На нея се гледа като на очевиден опит да се нанесе оскърбление на мюсюлманите. Ще се изненадам, ако случилото се не повиши подкрепата за мюфтията поне с два процента.

— Точно това беше целта — отвърна Челик. — Трябва да се погрижа да направи изявление, в което остро осъжда отвратителните крадци — добави с дяволита усмивка.

Приближи се към бюрото и погледна купчината монети във филцова кутия, няколкото научни списания и една нарисувана на ръка карта. Това бяха нещата, откраднати от Мария от кабинета на доктор Рупе — беше влязла в музея, преоблечена като турист.

— Не беше ли малко рисковано да се върнеш? — попита Челик.

— Аз не бях в залата със съкровищата на Топкапъ — възрази тя. — Смятах, че има някаква слаба вероятност втората торба с Мохамедовите реликви да е попаднала при археолога, докато не получих противоположни сведения от полицията. Влизането в кабинета му беше проста и лека операция.