Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Пукотът на автоматични оръжия накара Дърк да подскочи в походното си легло.

Изстрелите трещяха обезпокоително близо. След това се чуха викове. Дърк бързо си навлече шортите и се измъкна от палатката. Първата му объркана мисъл беше за Софи, но не разполагаше с много време за реакция. Първо чу, а после видя двама души да тичат надолу по склона, размахваха автомати.

Дърк се сви зад палатката, после пропълзя до останките от някаква древна стена, прехвърли се през нея и използва прикритието й, за да се отдалечи от палатките и да навлезе в руините на пристанищния град зад лагера. След трийсетина метра си намери място, което му осигуряваше добро прикритие и от което можеше да наблюдава целия лагер.

Благодарение на бързата си реакция беше успял да избяга, но неговите другари не извадиха такъв късмет. Софи беше следващата, която изскочи от палатката си близо до пътеката към задния край на лагера. Държеше пистолет. Обаче единият от стрелците с автоматите беше само на няколко крачки от нея и насочи оръжието си към гърдите й, така че не й остана друг избор, освен неохотно да пусне пистолета на земята. Нападателят пристъпи към нея, извъртя автомата, удари я по рамото и я повали на колене.

— Какво правите?! — развика се професор Хазис, който изскочи от палатката си полугол.

— Млъквай — изкомандва другият нападател и го удари с такава сила, че той залитна и се стовари на земята с мъчително стенание. Софи притича до него и му помогна да се изправи. И двамата се олюляваха под жълтеникавата светлина на крушките. По пътеката слезе трети бандит и пое охраната на Софи и професора, докато другите двама изкараха студентите от палатките им. Софи гледаше към палатката на Дърк и реагира с безмълвна изненада, когато единият от нападателите я обяви за празна.

Горе на пътеката се чу някаква врява, после се показа единият от агентите, който, макар и ранен в ръката, подкрепяше Сам. Куршум беше облизал челото на помощника на Софи и той едва се държеше на крака. Зад тях се появиха още двама нападатели, които ги подкарваха към лагера.

Софи тръгна към двамата си колеги и помогна на Сам да седне до останалите пленници. Едно от момичетата превърза ранената ръка на другия агент, Рабан.

— Къде е Холдер? — прошепна Софи.

Рабан я погледна и само поклати глава.

След като се съвзе, Хазис се разкрещя на нападателите:

— Какво искате? Тук няма нищо, заради което да си заслужава да убивате.

Софи чак сега се вгледа по-внимателно в нападателите. Приличаха на араби. Всички носеха черни шапки и кърпи, които скриваха долната половина на лицата им. Не бяха като обикновените крадци, решили да изкарат някой шекел от старо гърне или няколко медни монети. Носеха тъмни бойни униформи и високи военни обувки, които изглеждаха почти нови. Бяха въоръжени с калашници ДК-74, модернизирания модел на стария уважаван АК-47. За миг Софи се зачуди дали не са част от някоя терористична група, която по случайност е налетяла на техния лагер. Но тогава един от тях се обърна към Хазис и изръмжа:

— Ръкописът. Къде е?

Очевидно беше водачът на бандитите, мъж с надвиснали гъсти вежди и дълъг белег отдясно на челюстта.

— Какъв ръкопис? — учудено попита Хазис. Мъжът бръкна в кобура под мишницата си, извади малък „Зиг Зауер“, прицели се небрежно в бедрото на професора и дръпна спусъка.

Една от студентките изпищя, когато Хазис рухна на земята и стисна кървавата рана. Софи побърза да отговори:

— Те са в голямата палатка. — И я посочи. — Не стреляйте.

Един от мъжете се втурна в палатката и след малко се появи с керамична кутия в едната ръка и с разгънат ръкопис в другата.

— Има много ръкописи в такива керамични кутии, сложени са в пластмасови кашони.

— Вземи всичките — заповяда водачът. После кимна към пленниците и нареди на двама от хората си: — Заведете ги долу при амфитеатъра.

Двамата размахаха оръжията си и подкараха пленниците към брега. Софи помагаше на Сам, а двама студенти почти носеха професор Хазис. Водачът на нападателите отиде при палатката с находките, измъкна ръкописа от ръката на своя подчинен, застана под една от крушките и проучва известно време написаното. После нареди на мъжа да докара пикапа, спрян извън периметъра на лагера.

Дърк продължи да наблюдава от скривалището си как изкарват Софи и останалите от лагера. След това тихо започна да се спуска по пътека успоредна на тази, по която подкарваха пленниците. Мозъкът му работеше на бързи обороти да измисли някакъв план за спасение, да намери нещо, което би могъл да използва като оръжие, но нямаше особени шансове срещу мъже, въоръжени с автомати.