Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Дори някой от преследвачите да беше слязъл от камионетката, още не се виждаше. Пит се обърна и огледа ферибота. Беше с две палуби, като долната поемаше превозните средства, а пътниците пътуваха на горната. Някакъв продавач на пуканки тъкмо предлагаше стоката си на младежите в предната кола. Беше висок горе-долу колкото Пит и със същата къдрава черна коса.

— Извинете, бихте ли наглеждали колата ми, докато отида до тоалетната? — попита го Пит и извади от портфейла си банкнота от десет лири.

Търговецът видя банкнотата и кимна.

— Разбира се.

Пит пъхна банкнотата в ръката му и добави:

— Ще ви помоля да се качите. Така никой няма да посмее да пипа колата.

Мъжът с готовност остави кошницата с пуканки и седна зад волана.

— Веднага се връщам — обеща Пит и забърза към стълбата. Качи се на горната палуба и тръгна през тълпата към кърмата. Камионетката тъкмо се качваше по товарната рампа. И тримата преследвачи бяха в кабината. Камионетката беше последното превозно средство, което се качи на борда, и екипажът започна да вдига рампата, която служеше и за преградна стегна. Разнесоха се три изсвирвания, което означаваше, че фериботът тръгва. Пит стигна на кърмата и зачака винтовете на ферибота да се завъртят.

Хвърли поглед към носа.

На една от стълбите към горната палуба беше застанал Слънчевите очила и трескаво оглеждаше хората. Пит си представи израженията на бандитите, когато бяха открили продавача на пуканки седнал зад волана. Нямаше много време да се забавлява с тази мисъл, защото изведнъж палубата под краката му се разтресе водата под кърмата закипя.

Той бързо се прехвърли през релинга, което предизвика суматоха сред най-близките пътници и за жалост привлече вниманието на Слънчевите очила. Убиецът хукна да пресича палубата, но Пит увисна на перилата и се спусна на долната палуба, по-точно върху някакъв камион. Скочи от него, хукна към задната част на ферибота, изкачи стълбата, която водеше до пътеката покрай товарната рампа, засили се и скочи на кея.

Стана и се изтупа. Фериботът вече набираше скорост и се отдалечаваше от брега.

Слънчевите очила се появи при релинга на горната палуба и инстинктивно посегна към кобура, който носеше под лекото си сако, но после се отказа.

Пит добродушно му помаха с ръка, сякаш бяха стари приятели. Слънчевите очила не му отговори — стоеше неподвижно и гледаше навъсено, докато фериботът бавно, но неумолимо се отдалечаваше към другия бряг.

Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци по пенестите средиземноморски вълни, които се разбиваха в брега. Доволна, че дневната жега е преминала, Софи влезе в палатката с находките. Професор Хазис се беше навел над един папирусов свитък. Софи се усмихна на мисълта колко много прилича на дете в магазин за играчки.

— Професоре, дай си почивка, папирусите няма да избягат.

Хазис вдигна очи и се усмихна смутено. На дългата маса пред него бяха подредени петнайсетина керамични кутии, в които имаше папирусови свитъци. Той неохотно нави ръкописа, който проучваше, и го върна на мястото му в една от тях.

— Да, трябва да направя почивка, за да хапна — съгласи се Хазис. — Просто не мога да се сдържам. Толкова удивително много данни. Например този свитък — той потупа кутията, за да подчертае казаното, — описва как един анадолски търговски кораб, натоварен с жито от Египет, бил принуден да потърси тук сигурно пристанище, понеже буря строшила мачтата му. Малки бисери като този карат сърцето ми да бие, по-силно.

— Не звучи твърде като конкуренция на Свитъците от Мъртво море — засмя се Софи.

— Е, средностатистическият гражданин може и да не се интересува от това — отговори той, — но за хората, които са превърнали историята в свой живот, е все едно да намериш прозорец към миналото, който до момента е бил зазидан.

Свали белите ръкавици, с които работеше, и продължи:

— Трябва да се погрижа да ги пренесат в университетската лаборатория за по-нататъшни анализи и консервация, но просто не можах да устоя да ги разгледам пръв.

Софи прецени, че вече е прегледал всички кутии изключение на три.

— Какво става с Дърк? — попита Хазис. — Не съм го виждал, откакто донесе последната кутия.

Софи вдигна рамене и се опита да се направи на безразлична. Обаче същият въпрос се въртеше и нейната глава. Поканата на Дърк да вечерят заедно я беше притеснявала през целия следобед. Дори се измъкнала за малко, за да се измие и да се среши, и за пръв път в живота си се ядоса, че не носи никакви гримове. Сърцето й трепна, когато изведнъж някой влезе в палатката. Оказа се обаче, че е Сам.