Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— А сега накъде? — попита Лорън, дишаше тежко.

Пит погледна старата дървена врата в дъното на нишата и отвърна:

— Бих казал, че изборът е само един. Влизаме.

Два здрави ритника бяха достатъчни, за да изкъртят вратата, и тя се отвори. Лорън и Пит бързо се вмъкнаха в някакво празно помещение с тезгях и касов апарат в единия ъгъл. В дъното имаше слабо осветена стълба, която се спускаше към долния етаж. Пит се обърна да затвори вратата и видя жената в черно да заобикаля едно от такситата. Не забеляза пламъка от дулото, когато тя стреля отново, но куршумът се заби в дървото само на сантиметри от лицето му.

— Бързо — викна той, сграбчи Лорън за ръката и я помъкна към стълбата. След няколко стъпала обаче тя спря.

— Не мога да сляза с тези токчета!

Бързо изу обувките си и пак забързаха надолу.

— Защо практичността никога не е на първо място при дизайна на дамски обувки? — изпъшка Пит.

— Само мъж може да зададе такъв въпрос — отвърна задъхано тя.

Стъпалата се оказаха поне петдесетина. Спорът им за обувния дизайн заглъхна от усещането за страхопочитание пред заобикалящата ги обстановка, която се разгръщаше пред тях залята от оскъдна светлина.

Бяха в огромна пещера, явно дело на човешки ръце. Странно и изненадващо място в средата на гъмжащия от хора Истанбул. Стъпалата свършиха при дървена платформа, която сякаш висеше над дълбоката пещера. Цяла гора мраморни колони се простираше напред в мрака — капителите им подпираха висок таван. Червени лампи хвърляха слаба светлина и придаваха на помещението мрачния вид на преизподня.

— Какво е това? — попита Лорън, гласът й отекна в каменните стени. — Направо ти спира дъха!

— Подземен резервоар. Римляните са построили стотици такива под улиците на Константинопол, за да съхраняват водата, която е идвала от околността по акведукти.

Намираха се в най-големият резервоар на Истанбул, Йеребатан Сарнаджъ, или цистерната на Базиликата. Построен от император Константин и по-късно разширен от Юстиниан, резервоарът е дълъг сто и петдесет метра — иззиданото с тухли водохранилище събирало осемдесет хиляди кубически метра вода. Забравен по време на отоманското управление, резервоарът се превръща в пълна с кал дупка, докато през 1985 г. турското правителство не се сеща, че може да го превърне в неповторима забележителност. Като доказателство за римските строителни умения подът на резервоара все още е покрит с няколко педи вода.

Огромното помещение беше тихо, ако се изключеше плясъкът на падащите от тавана капки. Внезапно това спокойствие беше нарушено от стъпки — въоръжената жена профуча през входа с касовия апарат и се втурна надолу по стъпалата. Пит и Лорън хукнаха по дървената пътека, която водеше към другия край на водохранилището. Накрая пътеката се разделяше на две, за да позволи на туристите да разгледат стотиците колони, които подпираха тавана. В тихата плитка вода под тях живееха стотици шарани, които никога не виждаха дневната светлина. Пит и Лорън обаче нямаха време да се възхищават на рибите, защото трябваше да се спасяват. Дъските бяха мокри от капещата отгоре вода и Лорън на няколко пъти се подхлъзна заради обутите си в найлон крака. Трополенето на забързани стъпки, спускащи се по стъпалата, заехтя из резервоара.

— Защо продължава да се занимава с нас? — удиви се Пит на глас, докато помагаше на жена си да вземе един завой.

— Може да е заради това — отговори тя и вдигна брезентовата торба. — Взех я от буса. Реших, че може да е нещо важно.

— Да, вероятно е важно — съгласи се Пит. — Но не чак толкова, че да те убият заради него.

Преследвачката им се беше спуснала на рампата — шумът от стъпките й се промени в глухо тропане по дъските. Пит и Лорън пробягаха още няколко метра и пътеката внезапно свърши.

— Дайте ми торбата и можете да си вървите. — Гласът на жената заехтя из пещерата в гневно повторение. След известна пауза стъпките й отново затрополиха, още по-бързо. Макар още да не се виждаше в сумрака, по шума личеше, че бързо ги наближава.

— Във водата — прошепна Пит, взе черната торба от Лорън и я подбутна към перилата. Тя беше с дълга до средата на прасците рокля, затова ги прекрачи тромаво; Пит й помогна тихо да се спусне в дълбоката до кръста вода и тя потрепери както от студ, така и от непосредствената заплаха за живота им.

— Скрий се зад ей онази колона и остани там, докато не те повикам — каза Пит.

— А ти къде ще бъдеш?